Деинституционализацията – успешна практика по света или хаос по български…

В новите центрове за настаняване от семеен тип децата с тежки увреждания нямат осигурена медицинска грижа.
Според Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане деинституционализацията на деца лишени от родителски грижи върви успешно. Какво се случва обаче след закриването на домовете за деца с тежки увреждания и изпращането на тези 2099 деца и младежи в новооткритите центрове за настаняване от семеен тип – т.нар. ЦНСТ?

С „Аларма“ се свърза Татяна Иванова, директор на Комплекс за социални услуги в град Павликени, който от 1 март 2015 г. обединява 4 ЦНСТ – 2 са за деца с тежки увреждания и 2 за младежи, лишени от родителска грижа – общо 46 деца. Тя сподели в ефир проблемите, с които се сблъскват децата, настанявани в такива центрове и задава въпроси на Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане:

Най–хубавото е, че се закриха домове, които бяха отдалечени от общински центрове, болници и институции, занемарени и с лоша материална база. Но заедно с тези „лоши домове“ имаше и такива, които бяха реновирани, близо до общинските центрове и училища, с отлична база, които се закриха наред с „лошите“. Разпределението на децата, направено от експертни групи без наличие на психолози, стана на принципа децата да се изпращат за настаняване в ЦНСТ в населено място близо до семействата си, без значение дали тези „семейства“ са подържали през годините връзка с тях или имат официален отказ от децата си… Оттук следват редица проблеми.

Много от децата, които се изведоха в „новите къщи“, бяха с много тежки увреждания, персонала на ЦНСТ не беше запознат как се отглеждат тези деца, а по методиката за определяне числеността на персонала на Агенцията за социално подпомагане липсва даже препоръчителен щат за медицински сестри, както и за лекар, откъдето започнаха първите проблеми. Много от децата не могат да се адаптират към новата среда, изпадат в депресия, заобиколени от непознати за тях хора, а персоналът напуска, уплашен от децата с физически и психически увреждания и демотивиран заради ниските заплати…

Друг проблем е недостигът на държавната издръжка за ЦНСТ – търсят се алтернативни начини за оцеляването на децата. Държавната месечна помощ за учащо дете или така наречените джобни са 33 лв. на месец – по 1 лев и нещо на ден… на кой ученик би му стигнал 1 лев дневно за лични нужди…

Какво става в новите центрове за настаняване от семеен тип в страната? На една обща територия съжителстват деца и младежи с тежки увреждания заедно с младежи без увреждания, но с трудно поведение, изведени от семействата си поради риск или с писмен отказ от родителите. Първите се нуждаят от специфични и постоянни грижи предвид заболяванията си, а повечето от другите са неграмотни, с противообществени прояви и нямат мотивация за промяна. В ЦНСТ в момента липсва специално посрещане на нуждите на децата и младежите с трудно поведение. Не се прилагат стратегии, няма и обучени професионалисти и мерки за социалното им включване. В същото време е стряскаща липсата на постоянен медицински персонал за нуждите на децата с увреждания в новите центрове за настаняване от семеен тип… И не се ли превръщат самите ЦНСТ в малки институции?

Как ще продължи занапред деинституционализацията? „Аларма“ ще потърси отговорите от отговорните институции.

Татяна Иванова споделя в ефира на БНР "Христо Ботев" проблемите, с които се сблъскват децата в новите центрове от семеен тип.