Интеграцията на децата със специфични образователни потребности в масовите училища не трябва да става заради самата нея

Водещ: В следващите минути ще обърнем внимание на децата със специфични образователни потребности и по-конкретно - на тези с нарушено зрение. Две са училищата у нас, специализирани в образованието на тези деца: „Луи Брайл" в София и „Проф. д-р Иван Шишманов" във Варна. Как започна новата учебна година в столичното учебно заведение? С този въпрос посрещам госта ни Любомир Велков, зам.-директор на училище „Луи Брайл".

Любомир Велков: Нашата учебна година започна на 15 септември както всяка година - с редовното тържество в 11 часа, с посрещане и поздравяване на най-малките ученици от подготвителен и първи клас и поздравления към дванадесетокласниците, които трябва да завършат тази година, с присъствие на министъра на труда и социалната политика Зорница Русинова. Всичко започна с много настроение и много хубава забавна програма.

Водещ: А колко са децата, които учат във вашето училище?

Любомир Велков: В нашето училище се обучават 170 ученици от подготвителен до 12 клас, в границата между 5 и 19-годишна възраст.

Водещ: Госпожа Русинова е била на откриването на учебната година, но имам информация, че с ръководството на училището миналата седмица се е срещнал и просветният зам.-министър Диян Стаматов.

Любомир Велков: Вашата информация е вярна. Освен него беше и зам.-министърът на труда и социалната политика госпожа Сачева. Идеята беше да се срещнат с нашите партньори от Бостън, там има училище за деца с нарушено зрение, и те да представят своя опит - как работят с децата със зрителни и допълнителни увреждания.

Водещ: На тази среща зам.-министър Стаматов коментира, че обществените нагласи към децата с увреждания трябва да се променят. Това е тема, която доста дълго се коментира в публичното пространство, но според Вас, тъй като Вие сте там, на място и сте специалист, кое е първото и най-важното, което трябва да променим спешно, за да се гарантира доброто образование на децата с увреждания и успешната им реализация по-нататък в обществото?

Любомир Велков: Според мен първа и основна е информираността на обществото, най-вече информираността на съответните институции. Като започнем от кметството и минем през малката или голямата община. Информираността трябва да бъде двустранна. Тоест институциите, които споменах, трябва да бъдат информирани и те от своя страна да информират родителите на децата с нарушено зрение какви са алтернативите пред тях – интегрирано обучение или специално училище. За съжаление, тук има големи пропуски през годините. Много от децата закъсняват да постъпят в училище. Изключително важен момент е, че ако дете получи някакво увреждане още в най-ранна възраст, макар че може и по-късно, в някои страни в областта действа следната триада: болница, социална служба, родител. Тоест ако дете получи увреждане, от болницата трябва да свържат родителите със социалната служба, социалната служба да помогне на родителите да преодолеят шока от това, че имат дете с увреждане, и от тук нататък специалист, в нашия случай педагог, който е консултант по ранно въздействие, да работи с децата в предучилищна възраст до постигането на готовност за училище.

Водещ: Ако всички тези механизми сработят добре, къде е по-добре да учат децата - във вашето училище или в масовото, с подкрепата на ресурсни учители и психолози?

Любомир Велков: Зависи колко е нарушено зрението. Защото има зрение, което е много силно нарушено, самият аз съм бивш възпитаник на училището, завършил съм първия випуск гимназия, моето зрение е много слабо. Дете с много слабо зрение като моето е хубаво да бъде обучавано в специално училище и евентуално след това да бъде интегрирано. Ако говорим за напълно сляпо дете, съм на същото мнение - то трябва да мине предбрайлова и брайлова подготовка при нас, да научи брайловото писмо и след това да бъде интегрирано в масовото училище. Не сме против интеграцията, но не сме за интеграция заради самата интеграция. Добре е децата, които имат възможности, действително да бъдат интегрирани в общообразователните училища, но при положение, че има подготвени ресурсни учители.

Водещ: За подготовката на ресурсните учители е следващият ми въпрос. Знам, че има служби за ранно въздействие на децата с нарушено зрение. Ще ни разкажете ли малко повече за тях, защото там работят именно такива учители?

Любомир Велков: Доколкото съм запознат със службите за ранно въздействие, говоря в своята област, има такива към нашето училище и към училището във Варна, което споменахте в началото на разговора ни. Тези ресурсни учители посещават децата в детските градини или в домовете им, когато не посещават детска градина. Но това се случва, да кажем, веднъж седмично, колегите дори работят с повече деца, отколкото е определеният за това норматив.

Водещ: А ако едно дете посещава отрано този тип служби, ще може ли по-бързо да се интегрира и в масово училище на по-късен етап?

Любомир Велков: При всички случаи. Когато с него работи специалист, педагог на зрително затруднено дете, ако говорим за дете с нарушено зрение, да. То би се интегрирало добре и в специалното училище, и в общообразователното. Наблюдаваме много случаи, когато дете идва при нас, дали на 5,6 или 7 години, и си личи, когато е занимавано и когато не е. Тогава се вижда, че има проблеми с представите за околния свят, за себе си, за другите хора. За съжаление, поради много причини – дали транспортни или финансови, ресурсните учители могат да посещават децата в големите градове.

Водещ: Но това не важи за малките населени места, така ли?

Любомир Велков: Да.

Водещ: А въобще има ли достатъчно добре подготвени ресурсни учители у нас, които да обхванат всички деца със специфични образователни потребности?

Любомир Велков: Ох, на този въпрос, ако има някаква статистика, могат да отговорят от Министерството на образованието и науката и например Софийския университет, които обучават такива учители.
Водещ: Да се върнем към срещата от миналата седмица. Има ли разлики между методиките, които използвате във вашето училище, и тези, които използват колегите Ви от американското училище за незрящи „Пъркинс“ в Бостън, което споменахме?

Любомир Велков: Що се отнася до колегите от американското училище в Бостън, основни разлики няма, защото с тях работим от 20 години. Те са ни помогнали да ползваме системата, по която работят основно с деца с множество увреждания, макар че работят и само с деца с нарушено зрение. Но основно ползваме техния опит при обучението на деца с множество увреждания. Ние също обучаваме ученици с нарушено зрение, които имат и допълнителни увреждания: дете с нарушено зрение и аутизъм или придвижващо се с инвалидна количка или с някакви други заболявания. Самите американци казват, че сме една от петте държави в тази област, в работата с деца с множествено увреждания, които работят много добре. Това е голямо признание за нас. Дори трима наши колеги са били в Бостън за по 9 месеца на обучение. Наша колега сега е обучител в страни от Балканския полуостров, пък и в други, които са по-назад в тази област.

Водещ: Тоест да разбираме, че няма кой знае колко по-различни принципи, които Вашите колеги прилагат отвъд Океана. Може би разликата е в базата?

Любомир Велков: Да, в базата и във финансите. Но съумяваме чрез спонсори да надграждаме това, което ни дава държавата. Не мисля, че държавата ни е изоставила. Това не е вярно. За около десетина години сме направили ремонти с помощта на държавата, с участие в различни програми за около 1 милион лева. Нашето мнение е, че държавата не може да даде всичко, затова трябва да се стараем да намираме спонсори.

Водещ: А успявате ли?

Любомир Велков: Да. Работим с много организации, които ни помагат като „Ротари клуб“, „Лайънс клуб“, благодарение на които сме направили много неща. С най-различни фирми, няма да ги споменавам, защото знам, че е реклама, но миналата година благодарение на голяма фирма направихме основен ремонт на библиотеката, която не беше ремонтирана от много години. Те ни отпуснаха около 75 хиляди лева, което не е малка сума.

Водещ: Никак даже. Ние сме спокойни, че ръководството на училището има добри контакти и успява да се справи с текущите задачи. Каква обаче е реализацията и образователна, и професионална, на вашите ученици?

Любомир Велков: Очаквах този въпрос. След като за малкото минути - времето лети бързо - успяхме горе-долу да очертаем нещата, които се случват в училище, си знаех, че ще ме попитате и какво правят децата, след като завършат училище. Голяма част от учениците се реализират в сферата на висшето образование като продължават своето обучение в най-различни специалности като „Икономика“, „Специална педагогика“, „Социална педагогика“, „Право“. Някои от тях се обучават на масаж в 113-о СУ „Сава Филаретов“, една малка част от тях си намират работа, в нашето училище също има около 15 души с нарушено зрение, които работят като учители и възпитатели.

Водещ: Въпросът обаче е, г-н Велков, след като завършат и висшето си образование, дали успяват да си намерят работа и да се интегрират успешно на пазара на труда?

Любомир Велков: Не съм много запознат със статистиката, но много малко са хората, които действително се реализират след завършване на своето висше образование. Не мога да Ви кажа точно като проценти, но тези хора членуват в Съюза на слепите. Горе-долу в него членуват около 16 хиляди души. Да кажем, един много малък процент - около 700-800 души - извършват някакъв труд.

Водещ: Да се надяваме, че фирмите, с които си сътрудничите, няма само да ви помагат за подобряването на материалната база, но все пак ще подадат ръка и за това младите хора със зрителни проблеми да се реализират успешно на пазара на труда. Освен с подобен призив да завършим нашия разговор…

Любомир Велков: Споделям Вашата надежда, звучи оптимистично.