Деница Сачева, зам.министър в МОН: Обществата, които нямат консенсус за ценностите, плащат много висока цена

Не е изненада за никого, че в последните години различни екстремистки сили са в настъпление – не само у нас, но и в Европа. Все по-голяма територия в публичния дебат заема т.нар. реч на омразата. Вие сте дългогодишен активист на гражданското общество, а сега сте висш държавен служител, вие имате голям опит и в двете области. Как според Вас гражданското общество трябва да отговори на тази очебийна заплаха, защото речта на омразата отравя публичния дебат?

Така е. Темата наистина ескалира от гледната точка на своята актуалност с всеки изминат ден. Що се отнася до нашата страна, има много ясни признаци за това, че практически у нас почти не може да се доведе дебат по каквато и да е тема без той да доведе до морална паника и много сериозно разединение на хората. Част от причините за това се дължат на факта, че има ескалиращо влияние на фалшивите новини, на множество различни информационни атаки. Парадоксално е, но колкото повече възможности за информация имат хората днес, те като че ли изглеждат по-неинформирани и по-необразовани. И това действително създава много сериозен проблем. Не е случайно, че темите за медийната грамотност и включително за критичното мислене, за фалшивите новини са и теми, които са част от българското европредседателство, както и от пакетите от решения и документи, които ще бъдат разглеждани по времето, когато ще сме начело на Европейския съюз. Едно от нещата, които трябва да направим – както от институциите, така и от цялото общество, е да повишаваме възможността на хората да се ограмотяват медийно.

По-конкретно какво още може да направи гражданското общество?

Всякакви кампании, свързани с медийната грамотност, с това как гражданите да проверяват информацията, която „консумират“ , как да съумяват да отсяват фактите от интерпретациите, са много полезни и биха могли да бъдат наистина ключово важни. Защото в днешно време наистина едно само заглавие може да разпали много сериозна война, много сериозна полемика и в това отношение, въпреки че всички казваме, че не трябва да вярваме толкова първосигнално, то истината е, че в много случаи точно това става. Особено важно е младите хора да имат възможност да знаят къде да търсят информация, как да намират първоизточниците и да могат да имат едно по-критично мислене и отношение.

Нека сега попитам заместник–министъра на образованието. Ще се съгласите навярно, госпожо Сачева, че ролята на държавата в лицето на МОН в противодействието на езика на омразата и екстремизма със специфичните средства на образованието, е много голяма. Какво прави образователното министерство, за да изпълни тази си важна роля?

В рамките на МОН това, което може да бъде един от най-силните инструменти за противодействие, са часовете по гражданско образование и разширяването на преподаването на този предмет в учебните планове, а също така и въвеждането му още от прогимназиалния етап. Сега, както знаете, гражданско образование се учи само гимназията. Виждаме вече, че младите хора са много активни. От ранна детска възраст те имат възможност да ползват дигиталните технологии и така да са обект на различни атаки, имат възможността да слушат много новини, да гледат много предавания и затова е критично важна те още от 5-ти и 6-ти класове да почнат да бъдат обучавани на основи на гражданското образование и нека пак да повторя, защото е много важно, на медийна грамотност.

Какви са основните и иновативни политики  в това отношение?

Има инициативи, по които искаме да почнем граждански дебат, включително с участието на социалните партньори и на неправителствени организации , както и с асоциацията на родителите. Защото смятаме, че обучението по предмета „гражданско образование“ и съответно борбата с фалшивите новини и със заблуждението, в което могат да влязат учениците, не може да бъде работа единствено и само на образователната система. Тя би могла наистина да има добър резултат само когато има добро партньорство – на първо място с родителите, със самите учители и с гражданското общество.

Това, което предстои да се предложи, е да се провеждат курсове за обучение на учители, които ще преподават гражданско образование, вкл. „образование в демократична култура“ и интеркултурно образование. Това са обучения, които ще бъдат правени по международни проекти. На първо време това ще е обучение на учители от 11 и 12 класове по „гражданско образование“, а когато говорим за „интеркултурно образование“ като разширена подготовка, могат да бъдат включени учители от всички класове, защото това е важно за цялата система и за целия курс на обучение. Съответно това, което до този момент се обсъжда, е пилотно въвеждане на „образование за демократично гражданство“ и предстои да провеждаме такива разговори със социалните партньори. Това е част от общите европейски тенденции и също е част от това, което е залегнало в нашето европредседателство, тъй като проблемът с демократичните институции е общоевропейски, а не само на България. Така че сега в рамките на ЕС се обсъждат документи, които са свързани с много повече въвеждане на образование в училищата, което да е свързано с демокрацията. Така че България ще следва тези тенденции и ще се опита да направи такъв тип пилотно въвеждане на образование за демократично гражданство. Говорим за това какво представляват институциите, какво е разделение на властите, какво значат гражданските права и съответно отговорности, за гласуването и изборите, за европейските институции и т.н. С други думи, става въпрос за една обща гражданска култура, която да дава възможност на учениците като излязат от образователната система, да могат да бъдат пълноценни граждани. А пък завършването на училище обикновено се свързва и с първата възможност за гласуване. В момента точно тук имаме дефицити, които е добре да бъдат покрити.

В кои класове ще се учат тези предмети?

Сега говорим за 11-ти и 12-ти клас, но, както казах, смятам, че е правилно това обучение да почне по-рано. Корените на „гражданското образование“ сигурно трябва да са още по-рано, може би в прогимназиалния етап, защото това обучение е изключително важно. Гражданската култура трябва да я култивираме от ранна детска възраст, защото сами виждаме, че не може това да бъде оставено само за времето, когато учениците вече завършват.

Ето данни от едно международно изследване за гражданското образование, те са притеснителни. То е проведено в ЕС през 2015 г. и според него 60% от българските ученици определят като много важно за поведението на добрия гражданин  изучаването на историята на страната. А другите държави делът на тези ученици е 38%. В същото време с десет процента е по-малък делът на нашите ученици, които смятат, че е много важно следенето на политическите събития – 19% от нашите, срещу 29 % от тези в другите страни. Уважението към представителите на правителството както следва – 25% от нашите ученици смятат, че това е важно, докато в другите държави този дял е с 10 пункта по-висок. Още по-голяма е разликата относно приемането за много важно на изискването винаги да се спазват законите – 42% от нашите деца поддържат това спрямо цели 59% в другите страни, разликата е 17 процентни пункта. Тези данни още повече показват защо е необходимо гражданското образование у нас. В този тип образование трябва да търсим корените на това един ден да имаме по-добро общество.

Как преценявате взаимодействието между гражданското общество и публичните власти в противодействието срещу речта на омразата и екстремизма. Има ли в него неща, които могат да бъдат усъвършенствани? Върви ли диалогът между публичната власт и тези НПО-та, които се фокусират именно върху това противодействие, може ли този диалог да стане по-добър?

Диалогът между НПО сектора и държавата преминава през различни етапи и смятам, че във фазата, в която се намираме в момента, можем да отправим критики и към двете страни относно качеството на този разговор. От една страна, трябва да кажем, че част от НПО-тата са организации с авторитет и с доказана обществена полезност, но има и доста организации, за съжаление, които злоупотребяват с „гражданското“, така да се каже, и с това, че могат да оказват натиск върху институциите, т.е. използват се единствено и само за да оказват натиск за постигане на определени лобистки цели.

Но лобирането е част от функциите на гражданските организации.

Така е. Но държавното управление трябва да се стреми към това да намира баланса между различните интереси и възможно най-много гледни точки, както и да търси обществено съгласие върху нещата, които по-голям обществен ефект. Но доста често само защото нещо е инициирано от гражданския сектор, то априори се приема, че то е положително. А държавната администрация е замеряна с обвинението, че е неработеща, че не реагира както трябва и т.н. Това наистина създава голям проблем в диалога, защото се получава напрежение и обикновено в този тип неравностойно говорене често става така, че без да искат, гражданските организации притискат институциите и ги тласкат към популизъм. Затова, когато говорим, че има различни гледни точки, когато казваме, че в един диалог трябва да се чуват различията, то трябва да кажем, че тук има какво да бъде подобрено. Трябва да намерим баланса, т.е. да можем да чуваме и да разбираме различията. Защото иначе се затвърждава един стереотип – че гражданското общество е винаги право, а държавната администрация е винаги лошата.

Но и обратното понякога, разбира се, е вярно. Така че борбата срещу стереотипите е и част от диалога между гражданските организации и държавата. Трябва съща така да отбележим, че разговорите между НПО-тата и институциите, както и каузите, за които и двете страни работят , са основно на централно ниво. Това е проблем. Забелязвам го в работата си в различни сектори, тъй като по отношение на конкретни теми, свързани с ценности – да речем, с работата с децата, то много често диалозите са затворени в София между много ограничен кръг от хора, дори  когато говорим за кръгли маси, семинари, конференции, то общо взето разговарят едни и същи хора, които до болка познават позициите си. Те нямат нужда от допълнително самоубеждаване един друг, че едно или друго нещо трябва да бъде направено. За мен големият проблем е как диалогът и координацията, и съвместната работа да стигне до „долу“, до най-малките населени места. Защото това е дефицитът, той ни връща обратно в началото всеки път, когато мислим, че сме постигнали нещо, случва се обществен дебат по дадена тема и ние виждаме, че всъщност до масовото обществено съзнание много от нещата, за които сме говорили,  всъщност въобще не са стигнали.

Преди няколко месеца бях в Северозападна България и там ми се наложи да говоря с един директор на детска градина, в която бяха отказали да приемат да приемат дете, отглеждано в приемно семейство. Тази малка случка, единична, всъщност е много показателна за това, че макар ние на централно ниво да говорим за деинституционализация, за това, че всички деца трябва да имат семейства и че всяко дете трябва да има шанс и гарантирано право на образование, виждаме, че тези концепции понякога не са достигнали до всички места у нас. В този смисъл, разговорите, диалогът, сътрудничеството наистина да са в много по-голям мащаб. Има множество добри практики в областта на взаимодействието между НПО-та и институциите, но те засега остават изолирани  можем да ги оприличим на множество малки острови, между които няма мостове. Това е област, в която трябва да инвестираме. Най-малкото защото зад това стои енергията и знанията на много хора и няма смисъл тя да се похабява, защото не се познава, не се изучава. Все още сме по-склонни да търсим чуждия опит, а не си даваме сметка, че на наша територия има много опит, който си струва да бъде изследван, обобщавам и популяризиран.

Надяваме се, че вие ще сте гост на нашата конференция на 15 февруари. Какво очаквате от нея?

Очаквам да излезем с послания, които наистина да са важни за институциите и за обществото от гледната точка на това, какво конкретно може да прави за намаляване на езика на омразата и екстремизма. Вярвам, че ще обменим опит, че ще се чуе за добри практики там за това как наистина да намаляваме тези грозни явления и как по-добре да възпитаваме обществото в толерантност. Защото обществата, в които няма обществен консенсус върху ценностите, плащат много висока цена.