Професия Родители

22 август 2018 г.

Какво е да отгледаш едно дете, а след това да се разделиш с него, да му помогнеш в най-трудните мигове, а години по-късно да не знаеш какво се е случило. Звучи трудно, дори невъзможно, но за приемните родители това е животът и те го приемат с радост, защото знаят, че са дали шанс за по-добро бъдеще на „техните" деца. За трудностите, за пътя, за усмивките и надеждите, разговаряме с Магдалена Цветкова, която заедно със съпруга си Огнян са приемни родители, а вече и осиновители.

„Още преди да създадем семейство със съпруга ми, мислите и действията ни са били насочени към приемната грижа и възможността да помагаме на изоставени деца или такива в нужда. Гледали сме в една посока без дори да се познаваме. За известно време Огнян е бил доброволец към една от организациите, които се занимават с проблемите на децата - „Движение на българските майки." Аз самата започнах да се интересувам дали мога да стана доброволец или приемен родител. В момента, в който се оженихме се оказа, че и двамата имаме една мечта – да помагаме на онези, които имат нужда. Знаехме, че самата работа няма да е лесна, а и е отговорна, защото е изключително важно кой подкрепя децата по пътя им към едно по-добро бъдеще. Така вече 5 години сме приемни родители, а отскоро и осиновители", разказва Магдалена. През техния дом до момента са минали 8 деца, всички на възраст до 3 години.

„Първо бяха братче и сестриче, които са успешно осиновени в България. След това дойдоха тризнаци, които също получиха своя шанс и заминаха с новите си родители в чужбина. Последното ни осиновено детенце днес също живее извън София, след като го гледахме година и половина. Сега у дома имаме момченце и момиченце. Госпожицата е съвсем малка, а той е на две години и осем месеца – едно от последните деца, които фондация „За Нашите Деца" изведе от вече затворения Дом за медико-социални грижи „Света София", разказва Магдалена. Тя споделя, че това е животът им – посрещат едни, изпращат други, съпреживяват техните истории, красивите и тъжни моменти. От януари тази година при тях е и Богдан, но не като дете, което ще ги напусне, а като постоянен член на семейството, тъй като те го осиновяват.

Сбогом, любов моя

Да си приемен родител е изключително емоционална работа, защото човек никога не знае докога тези деца ще останат в дома му.„Общуването с тях е преди всичко на емоционално ниво, а не толкова на ментално, защото те са много малки и не могат да проведат истински разговор. Въпреки това независимо от възрастта те разбират всичко, усещат промените, които настъпват около тях, черпят информация от заобикващата ги среда. Когато дойде време за осиновяване или дори за срещи с биологичните им родители, те стават неспокойни. Трудно е да наблюдаваш подобни процеси, но още в началото със съпруга ми си казахме, че ще се справим. Разбира се, едно е да го преживееш, съвсем друго да го говориш. И двамата никога не сме били с намерение да притежаваме тези деца. Искахме просто да им помогнем по пътя да стигнат до следващата стъпка – било осиновяване, било реинтеграция. Всички наши деца са получили шанс да срещнат своите нови майка и татко и да продължат живота си по-спокойно", допълва Магдалена.

Дългият път

Още в началото, когато младата двойка решила да се занимава с това се обърнали към бюра по труда. Там обаче не могли да им предложат нищо. Магдалена започнала да разглежда различни опции в интернет и така попаднала на фондация „За Нашите Деца". Свързали се и с тяхна подкрепа лесно успели да съберат необходимите документи. „Всичко е много добре организирано – помагат ти, казват ти какво да правиш, преминаваш през специален курс на обучение. Нещата, които се изискват, за да станеш приемен родител никак не са малко, да не говорим за оценката, през която преминаваш. Тя дори е по-сериозна от тази, през която минават кандидат-осиновителите. Все пак събирането на документите не е невъзможно. Просто трябва да обиколиш всички институции. Разбира се, не всеки, който е пожелал да бъде приемен родител може да стане такъв. Необходимо е да притежаваш определен капацитет като човек, различни качества, да се провери каква е обкръжаващата среда, материалната база, в която ще се отглежда детето. След това кандидат-приемните родители минават през няколко комисии и накрая ги вписват в специален регистър. Преди да приемеш първото дете у дома, задължително трябва да кажеш какво искаш – на каква възраст, имаш ли притеснения за пола, етноса. Всичко е съобразено така, че и детето, и родителите да се чувстват добре", обяснява Магдалена.

Не всичко е прекрасно

Въпреки обичта си към децата Магдалена и Огнян споделят, че да си приемен родител в България е много трудно, защото нещата не са уредени нормативно. „Нямаш трудов договор, а само граждански. Така правата ти са изключително ограничени. Нямаш никаква възможност за отпуска, не дай, Боже, да се разболееш или да се наложи да свършиш нещо спешно дори за час, два. Законите са такива, че не ти позволяват да оставиш децата дори за един ден на баби, дядовци, да не говорим за бавачка. За да имаш това право, едва ли не и те трябва да са вписани в регистъра за приемни родители и да са минали през същите проверки. Фондация „За нашите деца" организира летни лагери, екскурзии, но повечето са за по-големи деца. Разбрах, че скоро ще има занимания и за най-малките. Надявам се тези бъдещи планове да се реализират бързо.

Другият сериозен проблем е реинтеграцията. Много приемни родители се отказват именно поради тази причина, защото ти гледаш едно дете, даваш му всичко от себе си, а се случва така, че то бива връщано при биологичните си родители, които понякога го вземат не от обич, а водени от други подбуди. Това е тежък момент за детето, защото то веднъж е било откъснато от средата по желание на родителите, после влиза в един съвсем различен и добре уреден дом, а накрая отново бива върнато на едно не толкова добро място", споделя Магдалена.

Раздялата

Едно от най-големите предизвикателства пред младото семейство е, когато в дома им влизат тризнаци на годинка и пет месеца. Остават при Огнян и съпругата му близо две години, докато не се намират осиновители. „Нещата при тях бяха доста рискови, защото имаше шанс да са болни имат заболяване, предадено от майката. Трябваше да решаваме много бързо. Знаехме, че през шест месеца в продължение на две години и половина трябва да се правят тестове, за да се докаже, че не са болни. Това обаче не ни спря, още повече че бяха в окаяно състояние, двете момченца бяха със сериозна желязодефицитна анемия. Но се справихме. Оказа се, че не са болни, че се развиват напълно нормално. Беше ни трудно да се разделим, защото без значение дали си гледал детето един месец или една година, ти се привързваш към него. Чувствата не се поддават на разума, когато си с някого 24 часа в денонощието. Но се опитвам да не мисля за този момент.

Прекрасно е, когато имаме връзка с осиновителите, както е със семейството от провинцията. Чуваме се с майката, говорим си, знам, че детенцето е добре. Невинаги обаче е така. Има семейства, с които не знаем какво се случва. Въпреки това съм убедена, че сме направили най-доброто, защото дори в нашия дом като приемни родители децата невинаги са спокойни, защото никога не знаят какво ги очаква, кога ще бъдат осиновени, къде ще отидат. Те са тревожни. Ето защо когато намерят нов дом, това чувствоизчезва, успокояват се. Това ни дава сили да продължим. Защото, въпреки че не знам каква е съдбата им, съм наясно, че съм им помогнала в най-трудните мигове от техния живот, че съм си свършила работата. Законът не ни позволява да се виждаме с тези деца. Това може да стане само, ако запазим добри отношения с новото им семейство. Понякога разчитам на Фейсбук, за да видя, че всичко е наред", споделя Магдалена.

Осиновяването

След пет години като приемни родители Магдалена и Огнян осъзнават, че искат да направят следващата крачка и да осиновят дете. „Толкова деца минаха през дома ни, че в един момент разбрахме, че искаме поне едно от тях да остане. Така преди вече половин година в семейството ни влезе Богдан. Беше съвсем малък, едва на 6 месеца, когато го взехме. Майка му се беше отказала от него още в родилния дом и затова документите му бяха задвижени толкова бързо. Първите шест месеца от живота си той прекарва в Центъра за настаняване от семеен тип „Детска къща" на фондация „За Нашите Деца". Това място няма нищо общо с домовете за сираци, които познаваме. Децата са съвсем малко, персоналът е достатъчен, за да може всеки малчуган да получи необходимата грижа и внимание, материалната база е прекрасна. И Детските къщи са някакво институционализиране, но то е сведено до минимум.

Богдан е прекрасно дете, което се чувства добре у дома. Може би за това помага и фактът, че не е сам, а има още двама малчугани. Известно време се чудихме дали да променим името, с което го беше записала майка му – Исус. Името е хубаво, но като се вземе предвид тежката обществено-политическа обстановка в световен план и нарастващата опасност от религиозни противоречия, както и фактът, че у нас толерантността не е толкова голяма, решихме да го кръстим Богдан. Не искахме да му се подиграват нито в детската градина, нито в училище. Много хора ни казваха, че най-близкото до Исус е Христо, но със съпруга ми искахме да му дадем име, с което да му покажем, че той е нашият дар от Бог. Разбира се, когато навърши 18 години, ще може да промени името си, както пожелае.

Не се отказвайте

След придобития опит младото семейство е убедено, че тази работа не е за всеки. „Ако човек иска да стане приемен родител, първо е добре да изясни сам за себе си дали ще се справи. Не бива да надскача себе си. Да реши колко голямо дете иска. Да не избира по пол, етнос, цвят на очите. Да осъзнае добре, че дори съвсем малки децата преминават през различни фази и това е едно от предизвикателствата. Приемният родител трябва да съпреживее емоциите на детето. Работата е трудна, но много удовлетворяваща", допълва Магдалена.

От фондация "За Нашите Деца" благодарим на прекрасната Мая Ковачева от https://clinica.bg/ за вдъхновяващото интервю!

Публикувано от: