Да си на тъмно, но да виждаш (аудио)

Да виждаш не означава само да гледаш. Да виждаш истински важното в живота не е физическа дарба, а състояние на душата и ума. А понякога истински важното се вижда на тъмно.

Като Силвия Чаушева –  на 30 години, усмихната и чаровна, незряща. Родена е в родопското градче Неделино, но от малка живее в столицата. Завършва училището за деца с нарушено зрение в квартал „Надежда“ – далеч от родителите си, сама, но изпълнена със смелост.

„Научих се на самостоятелност, защото родителите ми не можеха да идват често при мен. Училището е голям учител. Била съм свидетел на много случаи на мои съученици, чиито родители ги крият, не искат да ги показват пред обществото и така ги потискат. За да се разреши един проблем, първо трябва да признаеш, че го има“, казва тя.

После завършва „Специална педагогика“ и веднага след това става част от Спортен клуб за интеграция „Витоша“ в Студентски град. Там тя не само работи, но и практикува отборните специални спортове шоудаун и голбал, като едновременно организира състезания за други незрящи.

Освен в спортния клуб, Силвия започва работа и в единствения в България ресторант „На тъмно“ – Tenebris . Ресторанти тип „на тъмно“ има по целия свят. В тях всичко се случва на угасени светлини. Посетителите не виждат нищо, а вместо това биват насочвани и водени от персонал, който е снабден със специални очила. Идеята е да се провокират и отключат всички останали сетива и така храната да се усети по съвсем различен начин. В случая Силвия няма нужда от очила, защото тъмнината е неин дом от рождение и я познава толкова добре, колкото себе си.

 
„Посрещам хората в светлата част, след което ги водя до тъмната и цяла вечер се грижа за тях – сервирам им, отговарям на въпросите им, придружавам ги, ако искат да излязат. В „На тъмно“ е абсолютно тъмно, трудно може човек да си го представи, докато не го изпита. Идват всякакви хора – някои са позитивно настроени, други – негативно. Някои са по-резки, други са шегаджии, някои ги е страх, а други релаксират. Всеки изпитва различни неща“, разказва младата жена.

От два месеца е и помощник в кариерния център за хора с различни възможности JAMBA в кв. „Лозенец“.

„Хората се обаждат, защото търсят работа или искат да участват в обучение. Надявам се с това, което правим, да им помагаме да се чувстват по-добре. Да се отзовем по такъв начин, че човек да остане удовлетворен, а не обиден или отхвърлен, както от всичко останало. Да му се подаде ръка – дали да научи нещо повече, или да си намери работа, или да научи нещо повече и да си намери работа“, обяснява Силвия.

Силвия е късметлия, но много работодатели все още не знаят как да реагират, когато на интервю при тях дойде незрящ човек. Самата тя се е сблъсквала с проблема – ходила е на интервюта, на които всички се чудят как да я отпратят, защото не знаят какво да правят, не знаят дори как да се запознаят с нея. Законовите квоти са друг проблем, тъй като не са достатъчен стимул за работодателите.

„Няма как да има стимул. Всеки може да плати някаква глоба – години наред е било така. Не е добре да задължаваш някой да те наеме. Има я и другата страна, че ще бъдеш постоянно подритван, което също смачква самочувствието. Хората просто трябва да са по-информирани, за да знаят как да работят с хората с увреждания“, допълва Силвия.

Архитектурната среда също не е достъпна и безопасна за хора с увреждания. Дори на нея ѝ е сложно да стигне спокойно до центъра за хора с различни възможности. Налага се да преминава през различни препятствия, но се радва, че има работа и споделя, че дори ако се наложи да лази на четири крака, ще отиде там, където се чувства ползотворна.

Истински обнадеждаващото обаче е, че ставаме все по-информирани и все по-възприемащи хората с различни възможности. И ако подкрепата, благата дума и помощта не идва от съжаление, а от добро сърце, значи се върви в правилна посока. Защото последното, от което имат нужда хората с увреждания, е съжаление…