Кога някой ще ми каже какво чувствам и какво се случва?

Виктор е герой от онези приказки, които четеш със затаен дъх. Ред след ред с присвито сърце търсиш отговор на въпроса „Защо се е случило това? Как е възможно?“.

Едва на няколко месеца, Виктор попада в център за настаняване от семеен тип. Първият си рожден ден той е принуден да посрещне сред деца и възрастни, които никога не е виждал. Торта има, но не и уют, подаръци получава, но не и майчина ласка. В опит да не му липсва нищо, Виктор е преместен в приемно семейство на мила възрастна двойка в морски град. Въпреки че морето е на „една ръка разстояние“, Виктор няма късмет да го види. Играел на двора с доведения си брат, Кирил. Или Кирил бягал, а Виктор го гонил. Всички мислили, че Виктор му мислел „лошо“, нищо че бил само на 2 години. Живял с временното си семейство дълго, но така и не успял да намери път към брат си. Разделяли ги, за да не стане „беля“. Посрещнал още два рождени дни – пак с торта и подаръци, но отново без майчина топлина. Повтарял често „иска слънце и кола“ и грижовните приемни родители му купували играчки, тениски, пижами със слънца и коли. Но Виктор все не бил „достатъчно щастлив“.

Тогава всичко се преобърнало. Изгряло слънце и на улицата на момчето. Вълшебна кола спряла и пред неговата врата. С нея дошли добрата Зина и силният Любо. Това била втора среща на семейството с дете и първа за Виктор, но и за тримата последна. Последвали множество емоционални уикенди, в които Зина и Любо пътували близо 500 км, за да видят техния син. Да, веднага разбрали, че това е тяхното момче. И така, в един слънчев ден семейната кола отпътувала с всички за новия си общ дом. Дом, в който да мечтаят заедно, да споделят топлина и обич, множество усмивки и … неочаквани трудности. Виктор много искал да покаже благодарността си – не спирал да говори, да прегръща, да разказва и да прави подаръци. Но околните виждали нещо съвсем различно – момче, което чупи, крещи, събаря, хапе, удря и говори неразбираемо.

Всичко това разтревожило силно Зина и тя потърсила съдействие и подкрепа в Дирекция „Социално подпомагане“, откъдето я насочили към ЦОП „Щастливо детство“. Там Зина и Виктор се срещат с психолога Християна Кънева.

В първите срещи с майката и детето, Християна става свидетел как неизказаните думи и поведението зад тях могат да променят всичко. Зина е грижовна и е готова да даде шанс за добър живот на Виктор. Опитва се да спазва правилата за когнитивното развитие на момчето, обучава го вкъщи по 4-5 часа на ден и се опитва да навакса всички пропуски, които той има. И сякаш увлечена в образователната част, Зина забравя да бъде…майка, да бъде себе си, да бъде там за Виктор. А детето в старанието си да отговори на очакванията на майка си и да покаже колко е признателно, че точно тя го е избрала, несъзнателно потиска потребностите си, но поведението не лъже. Чрез него то призовава да го чуят, да видят всички истинския Виктор.

В продължение на 3 месеца Зина и Виктор се „срещаха“ един с друг през играта. В началото с неуверени стъпки, с множество падания, но винаги се изправяха, държейки се един за друг. Виктор има езиково и фонологично нарушения, в следствие на които речта е трудно разбираема. Това обаче не му пречи да разказва и въвлича Християна и майка си в своите игри на коли и светове със слънца. Един ден, в една от сесиите, Зина за първи път не успява да сдържи сълзите си. Момчето играе на автосервиз, в който различни хора и семейства карат колите си. Една от тях е и колата на Зина и Любо. Детето проиграва пътуванията си с приемните родителите до различни места из неговия роден град. Изведнъж, след като Зина се опитва да му разкаже отново как е попаднал в нейното семейство, Виктор започва да хвърля и изпада в неутешим плач. Тича из стаята и крещи: „Защо?“. Майка му го стисва в обятията си, а момчето без сила казва: „Кога някой ще ми каже какво чувствам и какво се случва?“.

Това е моментът на срещата на две души, две сърца, на майка й син. Истинските Зина и Любо. Тяхната щастлива история продължава – с всяка следваща среща те откриват света заедно, интересуват се как се чувства другият, какво мисли и какво иска. Играят до късно на пода в хола – Виктор, Зина и Любо и знаят, че хубавото тепърва предстои.