Властта на гражданите. Нуждае ли се държавата от гражданско общество? (аудио)

В приказките често се среща историята на различния герой, притежаващ необикновени качества и способности, но смятан за неудачник, наричан с обидни думи, пренебрегван и натирен да се оправя сам в света. В нашето общество тази роля обикновено се поема от гражданските организации. Обидната и пренебрежителна дума за хората, които работят в тях, е „грантаджия“.

Надя Шабани пояснява, че реалното значение на думата, пряко заета от английски, е човек, който работи по грант, а това е усложнен договор за дарение с много условия за отчетност и доказване на извършеното. Грантовете са предпочитана форма за институциите, които изразходват публично финансиране, напр. ЕК, българската държава. Грантът е алтернатива на обществената поръчка, при която само цената има значение, докато при гранта избираш идеята и условията за постигането й.

Атаките срещу гражданския сектор в страната неизменно включват въпроса защо изобщо тези организации трябва да получават финансиране. Надежда Дерменджиева казва, че трудът на НПО е специфичен – хората в тях сливат работа, живот и кауза, не се ограничават с определено работно време и имат ценни познания и умения. Това е легален труд, който се заплаща високо в европейските страни. Надя допълва, че за част от инициативите на неправителствените организации са необходими ресурси, напр. средства за анализи, кампании, експерти, кръгли маси, създаване на сайтове. Това са професионални дейности, които не могат да се осъществят без средства.

Основна част от нападките срещу гражданските организации са, че те осъществяват влияние и защитават интереси на чуждестранни дарители, които се приемат като враждебни. Надежда обобщава накратко кой дава финансиране за гражданския сектор.

Естествената подкрепа идва от индивидуални дарители, съмишленици на дадени каузи и доброволци. Финансиране дават и местни НПО като БФЖ, които набират средства от международни фондации и ги разпределят в страната. ЕК също е сериозен дарител, но тя спира прякото финансиране за граждански организации след 2007 година и присъединяването ни към ЕС. Сега европейските средства се дават от български институции и те се насочват към общини и други  получатели, а всички пари по оперативните програми за гражданско общество спират. Това е проблем не на ЕК, а на българската държава поради недоброто разбиране какво е държавна помощ. „Най-много европейски грантове не взимат НПО, а български фирми“, казва Надя. Частните фондации са голям дарител. Посолствата също имат програми за финансиране. Международни НПО дават малки грантове. Бизнес компаниите са дарител с потенциал, но те имат нужда от информация за реалните нужди на гражданския сектор. В България се развива и социалното предприемачество като форма на самофинансиране.

Държавата е донор на оскъдни средства, давани предимно за социални услуги, с много бюрокрация и липса на прозрачност. Финансирането за тях не минава през грант, а като възлагане на услугата за извършване на частни доставчици, голяма част от които са НПО. Има и малки секторни грантове като тези, които дава НФК на граждански организации. Няма държавни грантове за защита на човешки права или борба с корупцията. Това е всичко. Държавата не се интересува от гражданското общество и го оставя на самооцеляване. Гражданските организации са принудени да работят въпреки държавата, а не с нея.

Надежда и Надя смятат, че колкото по-разнообразни са източниците на финансиране за едно НПО, толкова по устойчиво е то. Оцеляването от грант на грант може да промени посоката на развитие на организацията и да намали ефективността й.

Сред пречките пред оцеляването и развитието на гражданските организации са и недостатъчното познаване на работата им; неразбиране на необходимостта от административна подкрепа за основните нужди на НПО; липсата на държавен стимул за дарителството; преобладаващата култура на даряване за непосредствени нужди, спешни ситуации  и социална помощ, и много малко за социална промяна; отсъствието на държавна помощ в области, в които най-често работят НПО. Пример е проблемът с домашното насилие, който е тежък за обществото и неразбран от държавата, и това натоварва шепа НПО, които работят в областта, с неправомерни очаквания и недоволство от хората, които разчитат на тях. Ако държавата развие политика, която да разшири мащаба на мерките срещу насилието, ще има по-добър достъп на жертвите до помощ. “НПО не е полиция и не е агенция за социално подпомагане. НПО е доставчик на услуги или е медиатор между пострадалия човек и институциите. НПО не може да замести държавата. Ние сме коректив и представляваме граждани“, казва Надежда.

Държавата няма механизъм, с който да замести гражданските организации, но и не изглежда да цени извършваното от тях в полза на обществото. Това определя и липсата на сътрудничество между държава и граждански организации, което прави трудно оцеляването на НПО.

„Гражданското общество не е тема на гражданските организации“, казва Надя, „ то е част от демократичното общество, в което живеем, просто те са най-активни“.



ххх


#власттанагражданите.





.