Властта на гражданите. Има ли рискове за правата на децата у нас? (аудио)

От няколкото хилядолетия, през които обитаваме Земята, идеята за правата на човека се развива едва в последните столетия. Европейската конвенция за човешките права влиза в сила през 1953 година, а Конвенцията за правата на детето – в 1990 година. Днес броят на децата жертви на военни конфликти расте с ужасяваща бързина и разговорът за правата на децата е неизбежен, болезнен и труден, а все по-рядко е еднократен или епизодичен.

Даниела Колева разказва за усилията на УНИЦЕФ да подкрепи децата в Газа и Израел и за отварянето на хуманитарен коридор. Тя смята, че поляризирането в социалните мрежи, гневът и безизходицата са обясними при военни действия с участието на терористична група и липсата на достоверна информация за това какво реално става. Ясно е обаче, че това е хуманитарна катастрофа и децата са по-застрашени от всякога. Европа е между два военни конфликта и това неизбежно ще има ефект и в България. 

Весела Банова пояснява, че при гняв има скрита голяма тревога и ние като възрастни често реагираме, като прехвърляме цялата отговорност на някой друг. За да помогнем на децата обаче е важно как ги отглеждаме и възпитаваме. Техните права са нашите ориентири. Ако детето е обект на правата си, тогава родителят взема решения вместо него. Ако детето е субект, родителят го подкрепя да взема сам решения и да носи отговорност за тях. И тогава детето няма да изпада в ярост и гняв, когато има заплаха и проблем. Механизмът на „аз съм невинен, другите са виновни“ няма да работи. Ние сме свързани и нещата, които се случват далече от нас ни засягат, ние също сме отговорни за тях. Важно е да покажем на децата, че правата са за всички, че те са защита и закрила и това е в нашите ръце.

Даниела припомня, че правата на човека започват с правата на децата. Наша отговорност, на възрастните, е да създадем законите, практиките и отношението към правата на децата. Да търсим зад гнева тревогата и непосрещнатите нужди. Това засяга институции, държави, всички нас. 

Весела добавя, че когато говорим за децата и техните права, трябва да мислим и за общността, защото децата развиват чувство на принадлежност към дадена общност и това им дава усещане за сигурност. SOS селищата и защитените селища са добър пример. Всички деца са наши, те са на нашата общност и трябва да се дава възможност на повече хора да стават съпричастни на такъв опит и преживявания. 

Проучване на УНИЦЕФ показва, че в България всяко второ дете до 18 години е преживяло някаква форма на насилие, всяко трето се чувства застрашено в дома, в училище, в общността, 25% от децата в страната са в риск от бедност. Преобладаващо (47%) е емоционалното насилие и то е следствие от начина, по който отглеждаме децата си и от липсата на истински разговор за насилието, защото то е тема, която изисква партньорство на хора и институции, тема, която засяга цялото общество, хората, институциите, медиите.

Весела смята, че една от причините за влошеното психично състояние на децата днес, е че разговорът е изместен от предметите, с които родителите затрупват децата си. Пострадалите деца изискват разговор. Децата не бива да попиват информация, за която не могат да разговарят. Ние не знаем какво става с едно дете, което вижда нещо зловещо, ако не разговаряме с него. Разговорът трябва да бъде много добре обмислен, защото когато журналисти питат деца за преживяно насилие, не си дават сметка, че децата повторно преживяват травмата си. 

Даниела казва, че в обществото ни има известна консолидация в усилията да се справим с домашното насилие и насилието върху деца. Премиерът обяви 15 мерки срещу насилието, в които участват четири ключови министерства. УНИЦЕФ има програма „Стъпки заедно към училище без насилие“. Разработена е и Национална програма за превенция и защита от домашно насилие за 2023 г. УНИЦЕФ, поддържа в три региона пилотна „Зона ЗаКрила - детски център за застъпничество и подкрепа“. ДАЗД разработи Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца (2023 – 2026 г.). В момента върви процес на създаване на нова национална стратегия за детето. Това са примери за работещи връзки между институциите, смята Даниела.

Весела вижда добър знак в минималните стандарти, произтичащи от Наредбата за качеството на социалните услуги. Те дават възможност на терапевтите, които работят в социални услуги, да подкрепят колеги от общността, като общността са не само сегрегираните общности, но и колегите в детските градини и училищата. Това е интегрирана подкрепа – хората, които се грижат за детето, да могат да говорят на общ език. Тогава няма гняв и обвинения. 

Мариана Тасева от фондация „За нашите деца“ се включва непряко в разговора. В интервю тя разказва за широка палитра от социални услуги, които фондацията предлага в семейна среда и за значението на приемната грижа. Тя оприличава приемната грижа на малка гара за кратки престои, по време на които детето лекува рани. 

„Като общество е важно какво посяваме като знание в децата си и как се грижим за възрастните хора. И в двете сме длъжници“, казва Мариана.

ххх