Ние работим с хора, от които обществото се срамува

Аз се казвам Илка. Работя като медицинска сестра в Семейния център, подкрепен от УНИЦЕФ в гр. Шумен.

Родена съм в Шумен, отраснах като „градско чедо". Моите родители бяха работещи и по тази причина ме прехвърляха от баба на баба. Когато на едната й омръзнеше да полага грижи за палавата си внучка, ме оставяше на другата. И така, докато се умориха.

Тогава моите родители взеха отговорното решение да ме изпратят на седмична детска градина. Оставяха ме в понеделник, взимаха ме за малко в сряда, а после ме връщаха до петък. Заставах на оградата и плачех дълго, защото се чувствах изоставена. И сега, когато мина покрай тази детска градина, аз се сещам за мястото, което още като дете бях нарекла „наказателен лагер".

Е, домашните си починаха от мен. След като показах, че детската градина не ми харесва, едната баба се смили и отново ме прие у дома да ме гледа, но пък дойде ред на съседите да се оплакват за белите, които правех.

Такова дете бях аз. И затова обичам децата. Старая се да разбирам трудностите им, проблемите им и недоволството, което проявяват.

Аз станах майка преди 17 години. Вече работех в отделението за новородени в местната болница. Въпреки това, като дойде моментът да раждам, за мен нямаше особено отношение. Тогава нещата бяха ясни – нямаше значение кой ражда, осигурен ли е, не е ли, на кого е роднина. Минах по общия ред. И родих.

Болката от раждането се забравя. С появата на голямата ми дъщеря в моя живот, забравих за всички и всеки. Нямате представа как изведнъж приоритетите ми се преподредиха. Когато се роди второто ми дете, което има увреждания, животът ми стана по-сложен, но от друга страна това ми помага да съм по-добра в работата си. Защото виждам в децата това, което често техните родители не виждат – огромната нужда да бъдат закриляни.

За мен понятието „добър родител" не съществува.

Всеки, мисля, иска детето му да е здраво, образовано, усмихнато. И да стане добър човек. Но не всеки е готов да промени себе си, за да направи най-доброто за детето си.

Аз реших да напусна удобната си работа като медицинска сестра в болницата, защото исках промяна. Исках някъде да предам уменията, които придобих в грижата за моето момче с увреждания. Исках да виждам промяната в живота на децата по-осезаемо. Освен това не знаех какво прави медицинска сестра на места, в които живеят оставени, забравени и нежелани от системата хора.

Първият случай, който никога няма да забравя, беше на ромска жена, която не чува и не говори.

Когато се запознахме с нея, тя имаше няколко деца. Беше й се родило поредното бебе. Къщата й не приличаше на дом, а на колиба. Заварих бебето, което се беше родило наскоро, развито, цялото в рани. И всичко това от незнание за това как да се грижи за новороденото. Отидох до нас, взех билки, научих я как да ги вари и как да прави компрес на детето и нещата се оправиха. С времето моите колеги – социалните работници помогнаха на семейството и сега нещата са далеч по-добри.

Не мога да не призная, че съм имала случаи, в които си казвам, че децата не заслужават тези родители и този живот.

Тогава самата аз, заедно със социалните работници на Семейния център, съдействаме на държавните социални служби да изведат децата от дома. Не мога да забравя случая на едно бебе, което майката видимо не искаше – не го гледаше, не го хранеше редовно, детето не наддаваше тегло, бебето се подхвърляше на разни роднини да го гледат.

Затова за мен бедността не е основният проблем. Не бива да забравяме, че ние работим с хора, които никой не иска. Даже се срамува от тях. Те раждат деца, защото абортът е скъп, а и никой не прави нищо, за да ги просвети как да се пазят от бременността. Още повече за никого не е важно тези хора да разберат, че децата са ценност. Ще кажете – „Ами нас кой ни учи?". Отговорът е прост – учат ни родителите, ценностите, историята. Възпроизводството на бедни и маргинализирани хора е потомствено.

Гордея се с работата си. Знам, че помагам на децата.

Помагам им като уча родителите им как да се грижат за тях, като възпитавам родителите в семейно планиране, като давам идеи за това как да се чисти къщата, как да се къпе и храни бебето, как да се разпознават симптомите на различни болести при децата. Помагам на децата, като настоявам те да бъдат водени редовно на прегледи, на ваксинации и др. Като помагам на родителите, помагам и на децата. Защото е много лесно да ги вземем от къщите им и да ги заведем в домове. Но с това как ще променим поведението на родителите и отговорността за децата им?

РОЛЯТА НА УНИЦЕФ

От 2010 г. УНИЦЕФ работи за намаляване броя на изоставените деца по проект „Семейство за всяко дете" в област Шумен. Експертите на УНИЦЕФ достигат до най-нуждаещите се семейства, които поради бедност и безизходица са принудени да се разделят с децата си. Ние им помагаме да останат заедно, защото вярваме, че всяко дете заслужава да расте в семейство.

Открихме три Семейно-консултативни центрове в област Шумен, където родители на малки деца получават подкрепа в грижата си за тях.

От началото на проекта през 2010г., от  над 120 деца са били изведени от Дома и са намерили семейство. До момента благодарение работата на Семейно-консултативните центрове в областта са посетени над 3300 семейства. На всяко от тях е осигурена нужната му подкрепа за достъп до здраве, образование и социални услуги. Осигурено е семейство за над 190 деца в приемна грижа, като така е предотвратено настаняването им в институция. Подкрепени са семействата на близо 200 деца, за да останат да живеят заедно и децата да не бъдат изоставени. Над 135 деца, които не са посещавали детска градина, се подготвени за училище и вече са успешни ученици.

Моделът, който УНИЦЕФ създава чрез проекта, ще бъде интегриран в законодателството, така че поетапно, с държавно финансиране, да бъдат закрити всички домове за бебета у нас, а за всяко дете да расте в семейство