ТРЯБВА ЛИ ДА ОТМЕНИМ В БЪЛГАРИЯ ПОСТАВЯНЕТО ПОД ЗАПРЕЩЕНИЕ?

Психичните заболявания присъстват в човешката история от хилядолетия (Най-ранни свидетелства за това са намерените „надупчени" черепи от 5 000 г. пр. Хр. – интерпретирани като първи опити за лечение на психично болни). Бихме предположили, че човечеството е разполагало с достатъчно време да намери подходящи начини за лечение или най-малкото – за осигуряване на добри условия и грижи за тези, които страдат от тях. За съжаление, историята показва друго. От обявяването на страдащите от психични заболявания за вещици през средните векове, до заключването им в клетки в институции, където биват подлагани на жестоки мъчения с цел „освобождаване от демони" през 19 век, отношението към тях е срамен аспект на човешката история. Едва през 20 век настъпват осезаеми промени – откриват се лечебни заведения и се разработват лекарства, които да облекчават състоянието им. Въпреки значителния напредък, положението и днес е далеч от идеалното.

В България деинституционализацията за възрастни с увреждания все още не е факт. Често срещана мярка за „справяне" с хората с психични заболявания е поставянето им под пълно или ограничено запрещение или с други думи – отнемане или занижаване на гражданската им дееспособност и „доброволното" им настаняване в домове. При пълно запрещение се назначава настойник, който взима всички правни решения и практически контролира изцяло живота на „запретения" човек. В резултат на това, страдащият няма право на самостоятелен избор нито право да взима решение, дори когато това касае лечението му. Да илюстрираш това „задържане" не е трудно:

Поставянето под запрещение не само ограничава хората с психични заболявания, но и ги прави зависими на сто процента от желанията и волята на настойниците им, без да има адекватен контрол върху това дали последните действат наистина в техен интерес и с цел „да ги защитят" (която вероятно е била волята на законодателя преди близо 70 години при регламентиране на института на настойничеството и попечителството).

Освен че поставянето под запрещение отнема дееспособността на хората, страдащи от психични заболявания и ги прави зависими, както и уязвими към манипулации и злоупотреби от страна на недобронамерени роднини и незаинтересовани социални работници, то може да стане и предпоставка за извършване на престъпни деяния. Пример за това е небезизвестният случай „Станев срещу България". Хора като господин Станев  (който е бил поставен под ограничено запрещение, т.е. би следвало да има дума при решаването на съдбата си), биват изпратени против волята им в социални домове от държавни служители, които им се водят попечители, без дори да са се срещали някога с тях. Там те са принудени да живеят в нечовешки и унизителни условия, които несъмнено влошават състоянието им. По този начин, на практика те биват лишавани от свобода.

Присъдата им е психично заболяване, наказанието – запрещение.

Необходимостта от радикална промяна е очевидна и належаща. Абсурдни идеи, като поставянето под запрещение на хора, страдащи от психични заболявания, с нищо не допринасят за подобряване на състоянието им, нито им помагат да се справят със затрудненията, които съпътстват заболяванията им. Напротив - допълнително ги затормозяват, принуждавайки ги да търсят начини за преодоляване на препятствията, създадени от отдавна остарели закони - продукт на отживели концепции, които влизат в пълен разрез не само с всички световни и международни стандарти по темата, но влизат в разрез и със самочувствието ни на държава, която гарантира:

«общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост;
като издига… във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност…
прогласява… своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава» (Конституцията на Република България, 1991г.).