Необходимост от непримиримост

Станислав Кирилов е роден в София, завършил е право в Брюксел и от две години работи в кантора там.

Настоящият текст е политически само доколкото касае основите на обществото, без значение от географското положение и конкретната ситуация. Универсалните заключения, които извежда, са приложими напълно към България, но не се ограничават до нея. Текстът няма стремежа да каже нещо радикално ново, а да бъде дестилат на мислите на човек, който живее в чужбина достатъчно дълго, за да може да балансира емоционалната си привързаност с ясен и необременен поглед към проблемите на собствената си страна.

Държавата в най-общ смисъл е съвкупността от гражданското общество, институциите, отделните граждани и техните сдружения.

Следователно опорочаването, което засяга институциите, заразява и разболява задължително също така гражданите индивидуално и колективно и засяга самото понятие за общество. Отправната точка на всеки дебат за корупцията в статуквото трябва да бъде констатацията, че тя отдавна е спряла да бъде заплаха – тя е ежедневна реалност.

Какво е корупцията? Социално явление, при което властта, идваща от народа суверен, не се връща обратно към него.

Систематичната корупция на всеки етаж от общественото здание институционализира тираничен метод на управление. Тя превръща всеки гражданин в деспот спрямо нисшестоящия и в роб спрямо висшестоящия. Заради нея страда нематериалното чувство за справедливост на общността, което е пряко свързано с чувството за солидарност.

Корупцията създава двупосочна връзка между финансови възможности и власт: властимащите забогатяват и богатите се овластяват.

Корупцията разделя обществото на паралелни икономически светове

тъй като нейната логика е да разделя и да владее. Солидарността между отделните социални групи изчезва. Жертва на това изкуствено разделение стават всички граждани и цялата социална тъкан независимо от мястото и възможностите им. Нейна жертва са също така и институциите, защото заедно със солидарността изчезва и вярата в тях, без значение за коя от трите власти става дума.

Нито този, който подкупва, нито този, който приема да бъде подкупен, страдат от корупцията. Прокурорът не страда от търгуването с влияние срещу власт. Подкупилият не страда от оневиняването му. Пострадалият от корупционната схема е всяко трето лице, тъй като тя ощетява гражданските му права. Корупционната схема е нов тип сделка - сделка във вреда на всички трети лица. Корупцията създава два паралелни обществени съответни реда: неписани и писани правила. Първите действат в пряка полза на определени лица, а вторите остават за простосмъртните граждани. Участващите в корупционните схеми възприемат Закона през призмата на привилегията. Те виждат формалност там, където гражданинът вижда задължение. Ето защо статуквото е безразлично спрямо последствията от действията си, доколкото те остават безнаказани от правото.

Отпор на статуквото не може да дойде от актуалните политически актьори, защото те нямат никакъв интерес от каквато и да е реална промяна. Тяхната реалност е сведена до бруталност, те се страхуват единствено да не бъдат пометени от стихиен гняв. Следователно тяхната цел е Обществото да приравни политическо на партийно, за да бъде удавен всеки евентуален опит за истински политически дебат. Партиите са организми, които се грижат за собственото си оцеляване в една дълбоко прогнила система, която те самите са покварили. За партията има един-единствен момент и той е сега.

Обещанията винаги започват от утре. Утре е винаги след изборите

Политическото в най-широк смисъл означава грижа за общността. Означава сблъсък на политически визии и аргументи. В момента има само една господстваща визия – на вечно прераждащото се мъртвородено статукво. То избирателно задава въпросите пред обществото. То създава умишлено конфликти, и ограничава възможните отговори. То превръща политиката от движение на идеи във взрив от моментни случки. Поддържа се ситуация на постоянна криза, за да може половинчатите мерки да се продадат като нужен минимум и по този начин да изместят качествената промяна. Винаги се действа в ситуация на спешност, докато грижата за оцеляването напълно измести грижата за живота.

Удължаването на живота на това статукво е престъпление, извършвано от всички, които участват в него активно и спомогнато чрез бездействието на обществото. Гражданите не просто имат право да протестират и да защитават позициите си срещу тези, които се опитват да ги направят по-малко граждани и да омаловажат правата им. Това е задължение към обществото и неизпълнението му води самовъзпроизвеждане на статуквото до безкрайност и до загуба на гласността при изразено недоволство в по-късен момент.

Статуквото трансформира мълчанието, което априори е неутрално, в своя защита

защото в присъствие на угнетен и угнетяващ наблюдателят е съучастник. Обществото е жив организъм и волята му за промяна назрява и угасва в зависимост от колективната чувствителност. Неговите възможности се определят също така и от историческия контекст. Тоест, възможностите на обществото също се самозасилват: първо, чрез себеосезаването за необходимостта от активно гражданско участие и чрез овладяване на различните механизми и стратегии; второ, чрез осъзнаване от политическите актьори за последствията.

Невъзможно е да има застой в едно общество: то се движи във всеки един момент по силата на различни противодействащи си сили. Движението по инерция дезинтегрира и разпада обществото. В такива случаи загива едно политически слабо общество, тъй като е изчезнала способността му да разбира и оценява смисъла от съвместно съществуване. Никой няма право да отлага осъществяването на належащи реформи с нови 25 години, тъй като никой няма право да обезсмисли времето, живота и бъдещето на поколения свои съграждани.

Общественият отговор може да се случи на няколко нива

Първото и последното е гласът на гражданина, който не се изчерпва чрез неговия вот. Гласовете на гражданите, макар и равни по значение, не са равни откъм отзвук и легитимност. Председателят на Върховния касационен съд е гражданин, също както и министърът на правосъдието. Те са способни да изразят кратко и ясно натрупаното напрежение на обществото и да го превърнат в градивна енергия за промяна, а не да го удавят в евтина имитация на реформи, каквито са прийомите на поддръжниците на статуквото. Институциите не се ограничават само до членовете им, но все пак са свързани с тях. Със своето действие или бездействие личностите могат да създадат или разрушат институции.

Реакцията на обществото не поставя край на конфликта, а негово начало - той продължава, докато не излезе победител. Паметниците на корупцията ще направят всичко необходимо да настроят органите на реда и на публичността, тъй като това е техният инстинкт за оцеляване. Инструментите на статуквото са два: делегитимиране на личностите и на институциите, както и създаване на изкуствено чувство за страх от неизвестност. Едновременно с това обществената енергия се пренасочва към постоянна имитация на промяна, която не нарушава ничий интерес, освен обществения, или чрез обещания за бъдещо истинско подобрение, което остава в царството на утрешния ден. Изреждат се думи – реформа, ремонт, реорганизация, които остават без смисъл, защото промяната може да дойде само отдолу нагоре. Гневът се превръща в омерзение и апатия, а надеждата заменя желанието за промяна с примирение и отчаяние.

Това превръща всички членове на общността в еднакво нещастни и недоволни граждани и ги принуждава да търсят изворите на нещастието си навсякъде другаде, но не и в системата. По този начин агресията, нещастието и напрежението се увеличават, но те намират отдушник в насилие между хората. Междувременно истинските отговорници наблюдават със задоволство.

Обществото се разделя на индивиди, които трябва сами да се изправят срещу системата и неизбежно губят, защото системата работи срещу тях.

Това напрежение, погрешно насочено към другите граждани, в съчетание с безучастието и незаинтересоваността, увеличават чувството за несправедливост и удължават живота на несправедливостта. От това страдат всички поотделно и заедно.

Тези конфликти умишлено не се разрешават по правен път най-често, а правноразрешените конфликти се потулват. Напротив, корупцията прави прилагането на закона да изглежда като бездушно-техничарска дейност, в която отсъства каквото и да е усещане за справедливост. Дори тя да не е афектирала всеки индивидуален процес, тя снема ореола на естественост на правото и го превръща в изключение или парадокс в очите на публиката. По този начин обществото не просто загубва своите ориентири, но забравя, че ги е загубило. Моралът става безсмислен при отсъствие на мирно разрешение на междучовешките неизбежни сблъсъци. Това последствие издига нуждата за право, обвързано със справедливост, над всички останали потребности, защото то е крайъгълният камък на обществото.

Предвид гореизброеното е

илюзия да се вярва, че без натиск корупцията ще предаде свободно своята власт

Безсмислено е да се смята, че тя ще отмине или че нейните сили ще отслабнат с течение на времето и на поколенията. Корумпираната власт никога не се е интересувала от гражданското общество, защото тя като негова антитеза никога не е вярвала в съществуването му. Няма никаква причина да започне да вярва нито сега, нито когато и да е. Тя ще продължава да оперира по този начин, защото не познава друг, и ще се възпроизвежда върху идните поколения, които познават само статуквото.

Ето защо е задължително отговорът на гражданското общество да е не единичен, а перманентен. При неспазване на гласа му, обществото може само да ескалира. Първата стъпка е гражданско неподчинение, по имитация на скорошните институции, които успешно заявиха и защитиха желанията си чрез отказ за изпълнение на длъжност. Отделните индивиди, институции и граждански сдружения са ключови, защото гражданското неподчинение е инструмент на малцинството. Първо, защото всеки отказ за изпълняване на задълженията включва риск. Второ, защото то се случва, докато проблемите са все още на концептуално ниво и последиците са предвидими, но ненастъпили, следователно мнозинството не се чувства засегнато. За сметка на това, неговата ефикасност е по-силна, защото е мирен инструмент, който предизвиква по-малко хаос, и защото е навременен, тоест позволява корекция преди пълните последствия да ударят гражданина.

Гражданското неподчинение е погрешно пренебрегвано като инструмент както от гражданите, така и от институциите

Погрешно, защото то е легитимен начин властта да се завърне при тези, които са я отдали по силата на социалния договор и само те могат да я връчат обратно. Институциите служат на обществото и са отговорни пред него. Гражданското неподчинение е основният инструмент на борбата срещу статуквото, защото корупцията засяга всички косвено, а само някои индивиди и при това в различен момент от времето – директно. Тоест липсва повод, който да обедини всички граждани едновременно. Нещо повече, всички други методи, включващи употреба на сила, единствено увеличават страданието и несправедливостта.

Институциите изчерпаха съдържанието на принципите, върху които се гради обществото. Тези принципи трябва да се изпълнят с ново съдържание. В противен случай причините за съществуването на обществото изчезват, а след това изчезва и самото общество.