Становище по проект на ЗИД на Закона за медиацията на Център за алтернативно решаване на спорове „Консенсус"

Проектът на Закон за изменение и допълнение на Закона за медиацията предлага изменения свързани с по-широкото ползване на процедури по медиация, които нашата организация, в качеството си на орган за извънсъдебно решаване на спорове, приветства.

Въвеждането на задължителна процедура по медиация преди спорът да бъде разгледан по същество от съда е стъпка в правилната посока, с оглед на промотиране на медиацията. Този способ не се използва широко у нас, а е наложено средство за подобряване на комуникацията между две спорещи или преговарящи страни в конфликт, както в пазарните отношения, така и при подобряване на диалога между администрацията и гражданите в много от страните членки на Европейския съюз, от който България е част. Това задължение за страните следва да се счита за „привременна мярка“, която да произведе ефект в дългосрочен аспект страните да бъдат приучени да преминават през етап на търсене на споразумение преди да се прибегне към правораздаване и решаване на спора от съда.

Проектозаконът, като цяло, покрива нашите очаквания, но в него съществуват няколко момента, които подлежат на подобрение:

На първо място, считаме, че при изготвянето му не бе проведена достатъчно широка дискусия относно подбора на дела, които да се разглеждат с проведена процедура по медиация. В мотивите на закона, съответно, липсва аргументация и коментар по отношение на предлаганите промени в чл. 140а от ГПК, а потребителските спорове са оставени извън обхвата на закона.

На практика по- логично би било само тези, по- които вече е осъществена помирителна процедура пред помирителна комисия или център за решаване на спорове по раздел II и раздел III от Закона за защита на потребителите, във връзка с транспонирането на Директива 2013/11/ЕС за алтернативното решаване на потребителски спорове и Регламент 2013/524/ЕС относно онлайн решаването на спорове, да бъдат изведени от задължителното му действие.

Изборът на подход, при който, когато не е ползван помирителен способ, медиацията е задължителна и по потребителски дела на етап разглеждане на даден спор в съда, ще бъде в пълно съответствие с целите на горепосочените актове на ЕС, а именно „осигуряването“ на още една възможност за „достъп до прости, ефикасни и евтини начини за решаване на спорове „…, което …“да е от полза за потребителите и следователно да повиши тяхното доверие в пазара.“ (Съображение 4 от Директива 2013/11/ЕС).

На следващо място, бихме искали да обърнем внимание, че с оглед на нарастващата необходимост от подобряване на комуникацията между граждани и администрация, не намираме логичен довод защо  не е приложима задължителна медиация в случаи, в които страна по делото е държавата или държавно учреждение. Напълно възможно е да съществуват спорове по дължими вземания, в които именно медиацията да е способът, който е най-подходящ между две неравнопоставени страни в спора.

В допълнение, бихме искали да акцентираме, че също както Българската стопанска камара, вече посочи в становището си, считаме, че ограничаването на медиацията във времеви период от един до три часа е необосновано. Ако целта е работата в съдебните центрове да се оптимизира и да се съобрази с работното време на съда, по- удачно е редакцията на текста да се прецизира и да се предложи медиацията да бъде с продължителност „до три часа“, но не и да се фиксира задължителното й провеждане в рамките на поне час.

Накрая, бихме искали да изтъкнем, че изборът на медиатор, не би следвало да се прави от координатора в съда без законово да са изложени критериите за селекция на медиатори за конкретен казус. А самите съдебни центрове по медиация а, следва да бъдат само една от възможностите за страните по спора, заедно с други центрове по медиация, за създаването и функционирането на които, е необходимо да се изработи подробна методология.