Весела Банова: Трябва да учим децата да поемат отговорност за живота си

Весела Банова е клиничен психолог и психоаналитик, преподавател е в НБУ, доктор по социология. Работи активно в областта на закрилата на децата в риск. От 2002 до 2008 г. е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. От 2008 г. работи в сдружение "Дете и пространство"  и участва в процеса на извеждането от домовете на децата в риск. Председател е на Националната мрежа за децата и на Българското общество за лаканианска психоанализа. Редактор и съставител на 17 сборника и наръчници в областта на  приложната психоанализа и работата с деца в риск, ранното и предучилищното детство.  

- Как тълкувате като практик максимата „Има много книги за възпитанието, но нито една не е за вашето дете"?

- Явлението родителска свръхактивност, опекунство спрямо дори порасналите деца обаче се разраства. 

- Има родители, които знаят всичко вместо детето - можем да ги наречем и опекуни, - и такива, които се съмняват, които си задават въпроси. Например защо плаче бебето, защо отхвърля тази храна, защо детето не иска да ходи на училище или защо в даден момент употребява лоши думи, какво става с него в тийнейджърска възраст. Защото юношите са изправени пред огромния проблем да „наместят в главата си" абсолютно промененото тяло. Предизвикателството в отглеждането на деца е как, като ги обичаме и отглеждаме, да направим така, че те да поемат отговорност за своя живот. Това значи да поемат отговорност за това, което говорят, за начина, по който обитават и употребяват тялото си. 

- Придвижваме ли се като общество към цивилизованото отношение към по-слабите, страдащите? Много от тях са деца.

- Каузата на школата, на която съм председател, на колегите ми са децата с психично страдание. Тяхното различие е свързано с проблеми в общуването. И нашето общество - независимо дали говорим за училището, родителите на другите деца, или за социалната система и системата за закрила – проявява изключителна непоносимост, отхвърляне на различието, проявено именно като психично страдание. Това е много плашещо. Има случаи на радикално отхвърляне изобщо на децата, които са изоставени заради различието си. И когато те имат на всичкото отгоре психично страдание, се забелязва и агресивно отношение към тях. 

В училище тези деца са просто различни. И е удивително, когато родители се организират с настояване такова дете да бъде преместено. Имам случаи в моята практика - заради това, че не може да понася погледите на всички върху себе си, детето бяга, напуска класната стая, блъска вратата. За такова нещо дете беше клиент на педагогическата стая по закона за борба с противообществените прояви, родителите бяха принудени да сменят три училища. Не мога да разбера защо обществото толкова се плаши и не може да понесе децата с психично страдание. Но толерантността към различието не се насажда, тя се развива. 

- У нас все още зачитането на детската личност остава привнесено, неприпознато като ценност. Защо е така?

- Липсващото общуване ли е почвата за епидемичната вече агресивност?

- Един тийнейджър ми разказва час и половина за компютърна игра - „Лигата на легендите" - и разбрах, че за някои хора и цели общности тя подменя реалния живот. Компютърната игра вкарва единствено във въображаемото. Психичното функциониране има три нива. Най-могъщото е символичното, светът на езика, който ни служи, за да осмисляме ставащото с нас и около нас. Вторият регистър е на въображаемото - видеоигрите, анимираните филми. И третото ниво е на реалното, когато не ни стигат нито образите, нито думите, за да назовем ставащото. Това е около събития в живота, които са трудно поносими. Компютърната игра вкарва децата и хората въобще само в регистъра на въображаемото. Но елиминирането на средството на езика и оставането на детето единствено във въображаемото води до агресивни прояви.

- И все се питаме кой е виновен.

- Докато работих като зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето, бях отчаяна, че сме общество, в което, ако се случи нещастие с дете, вместо да измислим обща кауза и да работим за нея (пример тук е финландското образование), започваме да търсим виновен. И училището трябва да поеме своята отговорност, и родителите носят отговорност. Обществото, каквото и да разбираме под това, носи отговорност, но то не става, като се обвиняваме взаимно. Става, като разговаряме, като се опитваме да направим нещо добро за децата. Държа да спомена една новост, защото е изключителна. Покрай европейското финансиране в музеите се появяват много приятни пространства и програми за деца. В Историческия музей в Кюстендил видях невероятен интерактивен център, в Политехническия музей в София има специални програми за деца. Нима не може развитието на подобни пространства в музеите да е обща кауза на министъра на културата, на образованието, на учителите, на родителите? Тя би създавала алтернатива на опасностите, които дебнат детето в нашия свят. 

- Като експерт как виждате сравнението между малчугана отпреди 30-40 години с ключа от къщи на врата и детето, вторачено в смартфона? 

- Ами първото е дете на удоволствието от движението, дете от групата, която се движи из квартала, измисля игрите си. Съвременното дете е много по-ограничено откъм пространства, принадлежност към връстници, обаче разполага с огромен информационен поток, който обработва много по-умело и по-знаещо. И това е факт, който, вместо да се опитваме да променяме, трябва по някакъв начин да използваме. Това са различни светове. Трябва може би съвсем друг подход към съвременното дете като част от този свят такъв, какъвто е. Въпросът е ние с нашето живо присъствие къде сме. Лесното е да пуснеш телевизора, да оставиш детето, то ще мълчи и няма да те тревожи. Или е изборът да следваш детето си като една загадка, която е интересна във всеки един час и във всяка една минута... Това е предизвикателство на всички времена, просто начинът, по който се проявява, сега е различен.