Десиславa, приемна майка: Приемните родители показваме, че може да има реална обич за децата, които никой не иска

04 май 2015 г.Позиция

Десислава Сертева. На 31 години. Родена край Дунава, в гр. Силистра. Приемна майка. Една от онези жени, които отдават живота си и младостта си на деца, които нямат щастието да са при родните си майка и татко и са оставени на държавната грижа. Десислава ражда малката си дъщеря преди 9 години. В много ранна детска възраст Деси остава без баща. Сега тя се грижи за почти шестгодишно момче, което живее в къщата и от близо 3 години. Става приемна майка импулсивно. Както в живота на повечето приемни родители, и в живота на Деси има история с изоставени деца. В селото, в което е прекарала част от детството си, имало дом за сираци. Много дълъг и на четири етажа. Когато била първи клас, минавала със съседските деца покрай дома и решили да прескочат оградата и да влязат, за да си поиграят с децата. Десислава помни, че лелите не ги спрели. И така всеки ден, около 10 сутринта, селските деца отивали да играят със сирачетата. Деси си спомня, че раздялата с изоставените деца била трудна. Когато усетили, че си тръгват, сирачетата се вкопчвали в своите връстници и молели да ги вземат с тях. Деси решава да стане приемен родител, за да помогне на деца. В началото социалните й работници я разубеждават, а после се усъмняват, че иска да осинови детето и затова става приемен родител. Първата среща с момченцето, което настаняват при нея е повече от тъжна – в студен зимен ден, в студената стая на детето в дома. Десислава взима детето и следва поредния обществен шамар – детето не е прието в детската градина. Битката с родители и педагози завършва в полза на малкото момче. Но идва следващият удар – социалните работници изненадващо решават да върнат момчето обратно в дома, където живее негово братче. С намесата на Националната асоциация за приемна грижа това не се случва. Но пък се налага приемната майка да направи дарение, за да може персонала на дома да разрешава двете братчета – детето при нея и това, което живее в дома – да се виждат.

Какво детство имаше, Десислава?

Аз бях щастливо дете. Само липсата на баща до появата на втория ми татко ми тежеше много. Моите родители се развели, а три години по-късно моят баща умира в катастрофа. Помня, че когато станах на 11, започнах много да тъгувам от това, че нямам спомен за татко. Започнах да си задавам много въпроси - дали той ме е обичал, защо не е с нас, защо остави мен, а другите деца си имат татковци… И аз исках да имам татко, и той да ми се кара, да ме наказва, точно както правеха съседските татковци. Имаше много нощи, в които си лягах и плаках тихо със снимката му. Моите баба и дядо също бяха невероятни хора. На село беше много весело и забавно. Бяхме голяма банда – повече от 30 деца. Събирахме се, разказвахме си истории, играехме на карти по нощите. Бабите и майките ни, като изкарваха по един сън, по нощите ни прибираха. Много се забавлявахме лятото, когато се прибираха бостаните. Всички дворове бяха пълни с дини и пъпеши и през нощта бандата от хлапета излизаше и започваше голямото замеряне с дини. На сутринта кравите, които отиваха на паша, закъсняваха за полето, защото по пътя си намираха вкусна храна. А повечето от нас – пердаха. Правехме си и театри. С парите, които събирахме, купувахме сладолед за най-ревностната ни публика. Редовно ходехме на една могила край селото и си правехме къщички от клони, слама и листа. Отивахме рано сутрин и се прибирахме по залез, като не оставахме гладни, защото преди тръгване пълнехме чантите с домати, сирене, краставици, дини.

Кой е най-хубавият момент в живота ти?

Раждането на дъщеря ми. Но преди това – раждането на моето братче, което сега е бесен тинейджър. До раждането на моя брат се чувствах много самотна. Когато се роди, стоях с него денонощно. Калоян е моят брат, на когото мога да кажа всичко. Толкова години съм чакала да се появи. Аз съм най-щастливата кака на света и толкова много се гордея с него. Той знае, че винаги ще съм до него, както и аз, че той ще е винаги до мен.

А дъщеричката ти?

Бях на 18 г., когато с бащата на детето ми се събрахме да живеем заедно. След година съвместен живот решихме да се преместим в София, да работим там. След година забременях, родих на осмия месец, спешно, със секцио. Детето не беше добре. Часове след раждането, още под упойка и в реанимацията, ме посети една сестра и поиска да и кажа името на детето, защото е спряло да диша. Трябвало да го преместят в друга болница. Вцепених се. Ужасът, че мога за загубя детето си беше още по-силен от болката от операцията. Пет дни не видях бебето. После ме изписаха, но детето остана за лечение. Не след дълго дойде и моментът на раздялата с таткото. Той стана безотговорен, предпочиташе приятелите си и свободното си време. Един ден просто събрах нашите неща и с малката ми дъщеря напуснахме татко й. Беше ми трудно да приема, че моето дете също ще расте без баща, но не можех да жертвам спокойствието на моето бебе. Слава Богу, не за дълго. Никой не може да замести родния татко на дъщеря ми, но човекът, които влезе в живота ни, не дава повод тя да се почувства тъжна, лишена от внимание и обич.

Как станахте приемни родители с твоя партньор?

Не сме го мислили. Един ден моята майка ми спомена, че е чула, че се търсят приемни родители за изоставени деца. Прибрах се вкъщи, споделих на половинката си, попитах го дали иска да се грижим за деца без родители. Той каза, че няма какво да го мислим, а направо трябва да действаме. Помня, че когато отидох да кандидатствам, социалната работничка ме убеждаваше упорито, че това не е за мен. След като мина процедурата, хората от комисията, която трябваше да ни одобри, подозряха, че искаме да осиновим детето. А ние просто искахме да помогнем на едно хлапе да има детство.

…И така се появи детето във вашия дом?

След около месец и половина ни се обадиха от общината, че има дете за нас. Беше студен зимен ден. Заедно със социалната работничка отидохме в сиропиталището, където беше моето бъдещо приемно момче. Бяхме очаровани от него. Истинско малко сладурче. В дома беше ужасно студено. В стаята, в която детето спеше имаше печка на твърдо гориво, маса, легло и гардероб. Нищо друго. Нито играчки, нито телевизор. Нищо. Малкият беше по гумени момичешки сандалки и с къси чорапки до глезена, а беше зима и печките не бяха запалени. Когато започнахме да говорим на детето, за да можем да се сближим, то, милото, гледаше с големите си черни очи в ляво, в дясно и механично казваше „Да", „Не". Не се усмихваше, не плачеше. На края на втората ни среща, когато трябваше да си кажем „довиждане", малкият така ме стисна, че забрави да ме пусне. С моя партньор му подарихме играчка – мотор. На следващата среща детето беше още по-отпуснато, чувстваше се спокойно. Поискахме да ни покаже как кара мотора, но момченцето отговори, че леличките го били прибрали. Така решихме повече играчки да не носим. След малко повече от месец детето социалните работници ни разрешиха момченцето да остане у дома за една седмица. Да, но детето беше болно. Вдигна температура и аз го заведох на лекар. Оттам ни пратиха в детското отделение. Социалната работничка на детето ми каза да се приберем болни. Те щели да го вземат, да го излекуват и да ми го дадат здраво – нямала съм право да водя детето по болници, щом съм нямала заповед за настаняване.

Кога настаниха момченцето при вас?

След две седмици. Детето обикаляше и оглеждаше из апартамента с една усмивка, каквато не бяхме виждали до този момент. Всичко започна добре. Още на втората седмица детето свикна да се обръща към нас по име.Това беше много важно за както за мен, моят партньор, така и за самото хлапе. Започна да свиква и с дъщеря ми, с близките ни. Спря да боледува. В началото много се страхуваше от колите. Като излезехме на улицата и когато видеше човек, без значение дали го познава или не, се втурваше да се гушка. Понякога малкият разказваше за живота си в дома. Толкова е тъжно да чуеш на детски език как в дома нямало играчки, как се напишквал... Когато го питах защо е пишкал в дома, той отговаряше, че вратата на стаята му се заключвала през нощта. Шокира ме това, че на детето му харесваше вкъщи, защото… имаше вода. Защото леличките не им давали вода, за да не се напикават. А това дете беше гледано в дом след 2007-ма година, в държава – член на ЕС.

Как приеха малкия в детската градина?

С децата в детската градина нямахме проблеми. Имахме проблеми с родителите им, с лелите, с госпожите, с директорката. Децата бяха настройвани, че малкият е лош, непослушен. Всеки път, когато отивах да го взема, децата ме посрещаха с думите: „Лельо, лельо, пък той днес въобще не слуша, пак беше наказан." Моето внимание още повече се изостри върху това какво, всъщност, се случва. По думите на учителките малкият бил агресивен, хиперактивен. Последваха всекидневни, постоянни, неуморни, инициирани от мен разговори за ситуациите, в които детето реагира остро, гневно и агресивно. Не срещнах особена отзивчивост. Това се оказа пълна лъжа. Напротив, моето дете всеки ден стояло само, само гледало телевизия, само си играело. Просто беше нарочен за лош и, тъй като е от дом, беше неразбираем за персонала. Няма да забравя една случка, която ме остави без думи. В детската градина трябваше да правят картички за Св. Валентин. Отидох следобед. Гледам, в съблекалнята, на всички шкафчета - картички. Еднакви. На шкафчето на приемното ми дете оръфан бял лист, с нескопосано нарисувано сърце. Причерня ми. Попитах учителката защо картичката на моето дете не е като на останалите. А тя ехидно ми отговори, че това било, за да има разнообразие, не можело всички да са еднакви. Беше ми нужно много време да променя ситуацията. Сега детето се чувства добре, с желание ходи на градина, децата го посрещнат с прегръдка, когато отсъства, другарчетата му подаряват рисунка, само за него. Но трябваше да се водят битки.

Десислава, ти каза, че детето има братче. С него какво се случи?

Понеже не можехме да вземем двете деца, братчето на моя малчуган остана в дома за сираци. Всяка седмица водех малкия да се виждат. По едно време персоналът на дома го домързя нещо и срещите станаха все по-редки. Наложи се да направя дарение на дома, за да разрешат на братчетата да се виждат по скайп. Оправданието беше, че нямат превоз и за това е трудно осъществяването на срещите. Един ден, обаче, ми се случи немислимото. Искаха да върнат моето приемно дете в дома. Последваха няколко посещения от социалните работници, които ме увещаваха, че така е по-добре за детето. Намеси се външен специалист от София, благодарение на асоциацията за приемна грижа, който внесе ред, организира екипна среща, проведе консултации и помогна на социалните работници да осмислят решението си. И то не заради мен, а заради детето. Сега се борим братчетата да се виждат по-често и се надявам да успеем.

Кои са големите постижения на твоето приемно момче?

Малкият разбра, че обич може да има. Реална. Хлапето вече е на близо 6 години. Щастлив е. Развива се добре. Знае азбуката. Знае цифрите. Изброява планетите. Изброява сезоните, месеците, знае кой месец в кой сезон е. Пише името си. Знае кой е Васил Левски. Познава геометричните фигури. Разказва по-добре. Говори убедено. От партньора, с когото живея, се научи да е духовит и да има чувство за хумор, което забавлява цялото семейство.

Източник: Национална асоциация за приемна грижа , 04 май 2015 г.

Сходни публикации

12 август 2021 г. Позиция

Десиславa, приемна майка: Приемните родители показваме, че може да има реална обич за децата, които никой не иска

Сходни публикации

Правата на децата да бъдат защитени в контекста на новата вълна на COVID-19

Необходима е цялостна промяна в модела за разрешаване на родителски конфликти

Медиите, институциите и опасността от радикализация