Абсурдна здравна система! Дори неосигурените да плащат вноски, дефицитът расте

Hапоследък отново на дневен ред излезе темата за проблемите на здравноосигурителния ни модел.

В България има огромна за мащабите на страната ни армия от здравно неосигурени - според различни оценки от малко под 1 милион до 2 и повече милиона. Има най-различни хипотези за това каква част от тях са трайно заселени в чужбина и са прекъснали всякаква връзка със здравното ни осигуряване.

Как може да се преодолее дефицитът в системата? И до каква степен здравно неосигурените са причина за него?

Нека напомним какво представлява една солидарна осигурителна система и каква е разликата между осигуряване и застраховане.

Тези, които са свикнали да мислят за публичните политики само на английски език, където се използва една и съща дума за осигуряване и застраховане, могат лесно да си преведат следващите аргументи, като си кажат, че има (коренно) различни модели на застраховане/осигуряване. Някои са солидарни, други не толкова, а трети - съвсем не.

Принципът на здравното осигуряване е много добре описан на страницата на НЗОК: "Принципът на солидарността предвижда възможност за следното преразпределение на средствата от здравноосигурителни вноски: от здравите - към болните, от богатите - към бедните, от младите - към възрастните."

При всички случаи част от участниците в една солидарна система внасят повече, отколкото ползват, докато други внасят по-малко. В наистина солидарните системи достъпът е осигурен до универсалния пакет дори за тези, които нищо не допринасят поради невъзможност (например бедност), която е ясно дефинирана в закона.
За да бъде системата нормално финансирана, трябва вноските да са равни на плащанията.

Има два начина да се постигне ежегодно баланс в една здравноосигурителна схема, ако сметките не са се оказали неверни и плащанията по гарантирани услуги надвишават приходите. Единият е да се налеят допълнителни средства над предвидените, което е еквивалентно на формирането на дълг. Това се случва например когато държавата покрива извънредно допълнителни задължения на болниците.

Другият начин за балансиране е отказът от предоставяне на услуги, които на теория са гарантирани. Това се получава пък, когато някой здравно осигурен има нужда от преглед при специалист, но не получава направление, защото те са свършили. Ако такива дисбаланси се появяват системно, проблемът е стратегически и тогава трябва да се проведе откровено обсъждане в обществото.

Възможните принципни решения са две. Ако смятаме, че досегашният пакет от услуги е необходимо да бъде реално гарантиран, за да бъде системата солидарна
- увеличаваме вноските.

Ако смятаме, че е справедливо системата да бъде по-малко солидарна, запазваме вноските и гарантираният пакет става по-ограничен. И за нещата, които изпадат от него, били те медицински услуги, консумативи, изделия или лекарства, както и за тези, които никога не са били включвани, вече няма солидарност и всеки получава достъп до тях съобразно икономическите си възможности чрез участие в застрахователни схеми, директни плащания и доплащания или многобройни производни планове за финансиране.

Общото за всички тях е, че този, който може да си го позволи, получава повече и по-добри услуги. Съответно болните или тези, за които има по-висок риск да заболеят, плащат повече или директно, или чрез рискови премии, които застрахователят е преценил да определи.

Така стигаме до най-изненадващата част, където ще ми се наложи да приведа аргументи в противовес на един от разпространените митове. Основното твърдение в обсъжданията за дефицита в здравноосигурителната ни система е, че за него основна вина носят тези, които не се осигуряват, а ползват услуги. Това автоматично прехвърля топката именно към частта от неосигурените, които казват, че не внасят вноски, защото не могат да си го позволят. Броят на здравно неосигурените най-вероятно в действителност е между 900 хиляди и 1,2 милиона. Средните доходи в тази съвкупност не надвишават много минималната работна заплата.

Това, което реалистично може да се събере, ако всички здравно неосигурени изведнъж започнеха да плащат вноски, е в порядъка на 300 до 500 милиона лева годишно. В момента част от здравно неосигурените получават достъп до здравни услуги основно през "Спешната помощ", което товари с непокрити разходи болниците, приемащи с голяма интензивност пациенти по спешност.

Другият, вече законово утвърден канал е през специален фонд за лечение на здравно неосигурени, който има скромния бюджет от около 5 млн. лв. годишно. Дори той не се изразходва напълно поради критериите за достъп, които са трудно изпълними. Няма смисъл да обяснявам, че с пет милиона не могат да се лекуват стотици хиляди здравно неосигурени в система, в която останалите около 6 милиона се лекуват с бюджет от над
2,5 млрд. и не са особено доволни.

Въобще сумите, реално изхарчени за лечението на здравно неосигурени, се измерват в милиони левове. Можем да обобщим, че сумарните разходи за лекуване на хора без здравни осигуровки не представляват величина с макроикономическо значение за системата в момента, макар и да представляват тежко бреме за някои некомпенсирани болници.

Според проучване сред здравно неосигурените, проведено от Институт "Отворено общество" – София, преди няколко години, две трети от неосигурените имат пропуснати повече от 10 месеца. Всеки трети от здравно неосигурените никога не е бил осигурен. Тези, които не са били осигурени от 4 до 6 месеца, са под 5%. Така че неосигурените в общия случай са трайно неосигурени и връщането им в системата е свързано с разходи, които са непосилни за домакинства с ниски доходи.

Наивното допускане на този фон е, че плащането на нови вноски в системата само ще донесе допълнителен приход, облекчаващ достъпа до здравни услуги на сега осигурените. Изобщо не се обсъждат допълнителните разходи, свързани с придобиването на пълни здравноосигурителни права от още, да кажем, един милион души. А те определено заслужават внимание.

По формулата за солидарно финансиране здравно неосигурените в общия случай са от бедните и болните. Въпреки че немалка част от тях са млади, сумарно през следващите няколко десетилетия приносът им към системата, ако успеят да си присъединят към нея, ще е значително по-малък от допълнителните разходи, които ще генерират.

Напоследък има немалко случаи, в които здравно неосигурени не успяват да получат фактически достъп до фонда, който трябва да финансира лечението им, дори когато успеят да отговорят на абсурдните критерии и захранят с документи съпътстващата бюрокрация. Част от случаите са отразени и в медиите като например смъртта на човек, осигурявал се цял живот с изключение на последните години, през които предприятието, в което е работил, прекратява дейността си.

Механизмите и сумите за възстановяване на здравно- осигурителните права се оказват непосилни за него и неговите близки. Очевидно в този случай, както и в множеството подобни не става въпрос за опит да се "надхитри" системата и да се живее на гърба на другите.

Присъединяването на здравно неосигурените към системата при тази логика на разсъждение, която съвсем не е чисто хипотетична, а има по-сериозни основания от сега тиражираните митове, няма да намали, а ще увеличи дългосрочния дефицит в системата.
Но реалността е още по-лоша. Предположението, че всички здравно неосигурени ще могат да платят вноски дори при много ниска доходна база, всъщност е крайно нереалистично. В нашата система тези, които са осигурени от държавата по социални причини, са много малко.

Решението на проблема не може да стане без намиране на средства за плащане на допълнителната сметка за здраве. Дали това ще стане чрез разширяване на обхвата на социалната система, финансирана от държавата, и бедните неосигурени ще получат достъп до универсалния пакет със здравни услуги, или чрез ваучери с ограничена стойност, които ще позволят да има горен лимит на разходите, е въпрос на икономически и на ценностни съображения.

Политическото послание към тези като мен, които си плащат осигуровките, също е неправилно. В момента на нас ни се казва, че благородно издържаме една солидарна система, която щедро лекува мързеливи неблагодарници.

Истината е, че ние участваме в една  система с много ограничен  солидарен компонент,  почти еквивалентна на частна здравнозастрахователна схема, от която голяма част от тези, които не могат да си го позволят или са във висок здравен риск, са старателно изключени от определящия премиите застраховател.

Просто в случая неговата роля се поема от определящия правилата на играта законодател. Някои дори наричат "здравна реформа" откровеното легализиране под една или друга форма на тази доста смущаваща реалност.

Източник: 24 часа, 12.09.2013