Маргарита Димитрова, фондация КОНКОРДИЯ България: Хората от изолираните общности трябва сами да разберат, че имат нужда от образование. Ние не трябва да ги променяме.

Какъв е професионалният ти опит в социалната сфера?

Доброволчеството е нещо, което се практикува в семейството ми и аз от малка съм в сферата. За затвърждаването на моите интереси в областта много допринесе и училището, в което учих. Бях доста буйна ученичка и начинът, по който нашата директорка успя да ме култивира, беше като ме включи в най-различни активности със социална насоченост. И това много ми хареса. Бях на 14 години, когато за първи път прекрачих прага на социална услуга като доброволец. Видях как изглеждат деца в неравностойно положение, какво е поведението им, какви са нуждите им.

Последваха години, в които посетих и работих като доброволец в много социални услуги в цяла България, организирах благотворителни базари в училище, помагах и на други организации.

Нямах никакви колебания – кандидатствах, приеха ме и завърших специалност „Социални дейности“ в Софийския университет.

След това продължих да ходя по социални домове като доброволец и преди да завърша висшето си образование започнах да работя в Кризисния център за деца, жертви на трафик и след това в Център за настаняване на деца от семеен тип в кв. Люлин вече официално като социален работник.

С какво ще запомниш първите си дни в КОНКОРДИЯ България?

С КОНКОРДИЯ България съм работила и преди да постъпя на работа тук, защото децата от центровете за настаняване от семеен тип, в които съм работила, посещаваха ваши центрове за различни занимания. Така че отдавна познавам организацията и професионалната работа, която извършва.

Първото нещо, което ме впечатли тук беше Ателието за свещи и младежите, които работят в него. Това, че КОНКОРДИЯ ги учи на самостоятелност, подкрепя ги като им осигурява работни места и така им дава възможност да продължат да се развиват. Това много ми харесва. Не бях го наблюдавала почти никъде на друго място.

Много положително ме изненадаха и хората, които работят тук – колегите ми.

Пробният ми ден премина под знака на инициативата „Отворени врати“. С изненада и не толкова установих, че познавам част от хората, които идват за подкрепа. Такъв случай например е едно семейство, което познавам още откакто бях доброволец като ученичка.

Изключително много ме натъжиха „Отворени врати“ за възрастни хора. Тези, които за първи път видях да идват бяха толкова много, идваха от другия край на София и бяха истински гладни. Възрастните хора, които идват за сандвич, баня и да поседят на топло при нас вече са към 120 души. Наблюдавам, че идват на групички - хващат един и същи автобус, в един и същи час за да пътуват заедно и да дойдат заедно. Така, освен нуждата от храна и баня, явно задоволяват и нуждата си от социализация. Знам, че има много възрастни, социално слаби, бедни хора, но когато ги видиш 120 накуп – всеки със своята история, която ни разказва, е някак стряскащо.

От махалите първо ходих в тази в кв. Малашевци, където също видях една позната жена, въпреки че не бях ходила там. В сравнение с други махали, в които съм ходила, мога да кажа, че тук ми се стори сравнително по-добре. Но това е, защото знам, че положението може да бъде изключително тежко и трагично. След това ходихме с екипа и до махалата в кв. Христо Ботев, където хората са по-интегрирани. С колегите решихме да разработим и нова махала, в район, където КОНКОРДИЯ няма социален център. Избрахме Факултета.

Мога да кажа, че всяко ходене на обход в махала е различно, независимо от колко време работиш там, от колко време познаваш хората и т.н. Винаги се случва нещо различно – зависи от настроението на хората, в какъв момент ги намираш, какви проблеми имат и т.н. и тук идва нашия професионализъм и достатъчна практика, които да ни дадат възможност да предприемем най-точното действие.

Аз си ги обичам махалите. Имам страст към ходенето там. Винаги ми е било много интересно как тези места макар и толкова отделени и капсулирани, са един жив организъм, който съществува и се справя по някъкакъв тотално „сървайвър“ начин. На място виждаш как тези хора с болести, на студ, в пълна мизерия, без ток, без вода, със саморъчно направени бараки, все пак съществуват и не само - в ядрото си те са щастливи хора. Виждаш ги как се веселят. На фона на цялата тази разруха, в която тънат, те намира място за сватба, за кръщене, за всякакви празници и това ги прави много различни. Ако ние попаднем за една седмица в такава среда, не съм сигурна как и дали ще оцелеем. Не мога да си представя например, че мога да организирам сватбата на дъщеря ми в саморъчно направената ми барака без ток и вода. Те могат.

Винаги ми е било интересно сближаването с тях, постепенното изграждане на доверителната връзка. Това е един много динамичен и променлив процес - виждаш ги как отстъпват назад, след това идват много към теб, след това пак отстъпват, защото се чувстват уязвими и т.н. Постоянно проявяват някъкъв животински инстинкт за самосъхранение. И знам, че когато ми се доверят, и двете страни сме положили много усилия, постоянство и разбиране.

От каква подкрепа имат нужда хората, които живеят в махалите?

Те имат нужда от образование. Не смятам, че трябва да ги променяме. Освен превенцията от заболявания и материалната подкрепа, много важна наша задача е по разбираем за тях начин да им кажем и покажем на практика защо образованието е важно. Те сами да поискат образованието да присъства в ежедневието им, защото е важно и необходимо за целия им живот. А в тези общности базовата нужда от образование тотално липсва. Когато няколко поколения назад не са ходили на училище, е изключително трудно да накараш следващото поколение деца да ходят. Въпросът е как те самите да разберат, че имат необходимост от това. А не да им казваме, че всички деца ходят и е задължително. Тогава винаги ще намерят оправдание, че нямат обувки, якета, че е топло или студено.

Успехът на нашата работа с тези изолирани общности не трябва и не може да се измерва на общо основание. Всеки случай е индивидуален. На едно семейство например нуждите са му материални – трябват им памперси, дрехи, пюрета за бебето и не смятам, че като ги задоволим, това е по-малко смислено. На това семейство, в този момент, нуждите и капацитетът са тези и когато ги задоволим, подкрепата и помощта, която сме осъществили е същата по значимост, колкото при друго семейство, което сме успели да убедим, че детето трябва да ходи на училище и то е завършило училище. Абсолютно същото е. Няма нужда да ги променяме. Необходимо е да помагаме според нуждите и капацитета на хората. И да общуваме с тях като с общност.

Какви са плановете на екип Мобилна работа „Подай ръка“ за 2023 г.?

От началото на годината ще бъдем с пълен екип. Нова година – нов екип – нова махала.  Искаме да разширим дейността си като екипът ни помага и на други услуги на КОНКОРДИЯ – в Орландовци, Захарна фабрика и Малки Искър. Ще направим едно базово обучение за принципите в работата на терен за служителите, които са заявили желание, че биха правили обходи. Идеята е след това колегите да осъществяват теренната работа в своя район, а екипът на Мобилна работа „Подай ръка“ да разработва нови райони, в които няма центрове на КОНКОРДИЯ.

Другата насока, в която вече работим и ще продължим активно и през следващата година е превенция от нежелано забременяване.

Имам и други идеи, но за тях – по-нататък.