ЛИЦАТА НА КОНКОРДИЯ: Ивайло Йосифов, социален работник в Подслон с приоритет деца, пострадали от насилие „Светлина"

„С Конкордия се занимавам още преди Конкордия..., работя от миналия век социална работа...“. Така представя себе си Иво и споделя, че е поставил абсолютен рекорд с 40 работни места, които е заемал, има 30 години опит в социалната сфера, които му е трудно да подреди, като разказва за себе си. Работи по проект, свързан с улична работа – регистрирали деца, които живеят на улицата, когато съдбата го среща с представители на КОНКОРДИЯ Социални проекти. Заедно с колеги започва да ги въвежда в действиетелността в България. Така, още преди официалното стартиране на дейността на КОНКОРДИЯ България, Иво започва да работи за организацията. Постепенно разбира, че има общи ценности и изповядва общи стандарти с екипа на КОНКОРДИЯ и реално се получава нещо като любов от пръв поглед. За 4 години е директор на Кризисния център за деца, пострадали от насилие, работи и в Центъра ни за социална интеграция и рехабилитация в Захарна фабрика, в кризисния център като социален работник. Така и до днес Иво се стреми да влиза в обувките на децата, за които полага грижи, да гледа през техните очи и да слуша тяхната музика. Както сам казва – не се вписва в никакви клишета и винаги се откроява – най-малко или най-много с ръста си. Иво е живата история на социалната работа и се шегува със себе си, че накрая той ще дръпне шалтера. С много хубаво чувство за хумор, умее да забавлява, от него винаги може да се научи нещо ново и интересно. Иво държи на границите и стандартите и е истински професионалист. Надяваме се, че още дълго ще се радваме на неговото присъствие в КОНКОРДИЯ.

Обичам да…

Като ме запали нещо, ме държи няколко години. Сега това е музиката. Слушам класическа музика непрекъснато, вече разпознавам може би стотина произведения и техните автори. Опитвам се да научавам още повече и повече за тях. Ходя на концерти, репетиции, продукции. Това ми е страстта. Не знам колко време ще ме държи, но вече продължава пет години.

Имах други периоди, в които реставрирах мебели, занимавах се със животни и т.н. Все още  продължавам, но музиката в момента доминира. Общо взето носът ми ме води в интересите ми, като им и се отдавам напълно. И това понякога може да бъде дори за сметка на здравия разум.

Личен vs професионален живот...

При мен е 50 на 50 – през половината от месеца не спя вкъщи, а на работното си място, защото естеството на работата ми е такова. В Подслон „Светлина“ се настаняват деца, жертви на насилие и грижата за тях там е денонощна.

Обикновено привнасям личните си интереси и в работата. На едно от работните ми места имаше езеро с патици, за които се грижехме. В друго гледах заек, кокошки, рибки. Занимавал съм се с градина, садене на цветя. За всички тези неща съм получавал подкрепа и от колегите си. Тези мои идеи, по някакъв начин за времето и мястото си, са ми се стрували подходящи за работата и подкрепата, която сме осъществявали като екип.

Според мен няма как да се разграничи съвсем личния от професионалния живот. Работните задачи си стоят в главата ми. А и днес вече съвсем са размити границите – пишем си например във вайбър по въпроси, свързани с работата, в часове, в които не работим и т.н. И тук до голяма степен бих казал, че причината е в това, че няма общност и съответни ясни стандарти на работа в нашата сфера.  

Моят ден…

Моят ден е разнообразен. Свързан е много с музиката – заради страстта ми и заради това, че през деня работя като психолог в Музикалното училище в София. Когато говоря за работата си в кризисния център на КОНКОРДИЯ трябва да говоря за „моята нощ“, защото в момента работата ми там е свързана с нощни смени.

Социалната работа е широко спектърна. На първо място тя е психология на терен. Ние, социалните работници задължително трябва да имаме базови познания за развитието на хората в различни възрасти – кое е нормално и кое е патологично. Да знаем какво правим и с кого. Да можем да четем по поведението на хората, по това какво говорят те, да разчитаме знаците и т.н. В този смисъл базовото ми образование по психология ми помага и ми е много полезно в работата. Не трябва да се разчита само на житейски усет или на харизма, защото социалната работа е много отговорна. Винаги сме на ръба на злоупотребата. Волно или неволно можем да злоупотребим с положението си на власт и авторитет, с клиентите си, с тяхното доверие.

Интересен факт е, че и социалните работници, и участниците в нашите програми сме едни и същи хора – живеем в един град, дишаме един и същи въздух, но ни делят пропасти по отношение на културата в най-общ смисъл, ва ценностите. Толкова се различаваме в това отношение, че няма как това да се промени. В исторически план при сблъсъка на примитивното с цивилизацията, като че ли примитивното започва да доминира, да побеждава. Причината е, че то е по-първично, по-витално. Ако пренесем това в социалната работа където се срещаме социални работници с хора от маргинализирани общности, си мисля, че може да се роди нещо ново като ценности, което да не е толкова елитарно, а по-скоро хем да има тази виталност и жизненост на примитивното, първичното, хем да вземе и нещо хубаво от цивилизацията. Но като цяло нашата среща е като на фронтовата линия по отношение на основни ценности, например свободата и свободния избор. Според нас това е висша ценност, а хората, които подкрепяме понякога нямат елементарна свобода и право на избор. И ние изведнъж идваме и им казваме: Вижте колко е хубаво да бъдете свободни и да можете да избирате. А те може би все още не са готови за това, твърде рано им е. Затова често имат силна съпротива към това, което ние мислим, че е хубаво за тях. Съответно си задават въпроса какви са нашите мотиви. Много чувствителни са и имат изграден усет за това дали човек е искрен или не. Проверяват ни и след това ни допускат. Затова работата ни е продължителна, тя е процес, през който минаваме заедно.

Според мен основната грешка, която правим е, да изхождаме от нашия опит и ценности и да решаваме, че те са универсални и трябва да ги предадем на другите. Работейки обаче в такава общност, приемаме част от тяхната култура, има обмен. Ето аз например слушам тяхната музика, защото виждам, че я харесват и искам да погледна през техните очи. Това изобщо не е лесно – изисква саморефлексия, емпатия, гъвкавост. В същото време има едни основни ценности, от които няма как да избягаме и да пренебрегнем. Това е например непримиримостта към всякаква форма на насилие и експлоатация. Добре е също да разбираме в какво вярва човекът срещу нас. Но границата трябва да е много ясна - кой от нас в каква роля е и кой защо и за какво се намира на това място. Винаги трябва да се връщаме към това ние защо сме там или защо този човек е дошъл при нас.

Незабравими моменти…

Имам много такива случки, въпреки че като професионалист, може би се защитавам от тежки преживявания. Сещам се обаче как веднъж едно момиченце на 6 години напускаше кризисния център. За ръката го държеше колега, то се дърпаше, обърна се и ми каза: „Ще ми бъде много мъчно за вас“. Като цяло то говореше трудно и това го разплака. Не винаги когато си тръгва дете се чувствам по този начин… То просто изрази чувствата си с думи и по всякакъв начин. Тази картина стои в главата ми.

Моята работа…

Мисля, че съм важен сам по себе си. Откроявам се винаги – и в социалните дейности и в личния си живот. Изпъквам дори и с ръста си. С външния си вид също. Не искам да се вписвам в клишета, но много държа на стандартите в работата. Постигнал съм рекорд с над 40 работни места, на които съм работил. Може би съм потърсил реализация там, където всичко е безнадеждно, защото там мога да бъда герой, значим човек.

Моето послание…

Нивото в сферата се влошава и затова има много причини. В основата стои това, че в България няма граждански сектор, граждански организации, така че да имаме хоризонтални отношения, да сме граждани, които заедно взимат решения, правят различни неща и търсят финансиране. Няма стандарти, образователен ценз, критерии, по които да се търсят и намират хора. Заплащането не е достатъчно, което води до спадащ интерес към професията на социалния работник. В социалната сфера липсва предприемачество и затова има компромиси. В общия случай хора и организации отвън дават пари за да помагаме ние на нашите хора в неравностойно положение. Ние самите не можем да си помагаме. А точно ние сме критерий за това доколко е дорасло обществото. Хубаво би било общетвото ни като цяло да се замисли над тези неща и да се опитва да ги променя.

На колегите си бих казал: Ако имате кураж и сили направете си съсловна организация, която да зададе стандарти в социалната сфера и да я промени към по-добро.