Какво се случва с децата по време на война? Говорим с Ивайло Ябълкаров

Войната няма оправдания. Никакви! Особено в 21 век. Всеки, който смята, че с военни действия и отнемането на човешки животи, проблемите могат да бъдат решени, явно е на ниво „Средните векове”, когато победителите са триумфирали над враговете си, окъпани в кръв и дрънчене на оръжия. Векове еволюция днес се оказват напълно пропилени, защото войните не само не секват, а точно обратното. На все повече точки от планетата „лидери” на ниво 13 век използват силата на оръжията, за да преследват въздушни кули или за да избиват комплекси. И понякога жертва на това става собствения им народ.

Един от резултатите на войната са бежанците. Един аспект, обаче, остава в сянка. Това са децата. По последни данни на Държавната агенция за бежанците през 2022 година 3348 деца са регистрирани в България като непридружени. Което означава, че те са сами. Напълно сами в чужда държава, без близки. Единствената подкрепа, която получават, е по линия на държавата и неправителствените организации. А 3348 е една доста огромна бройка, коментира психологът Ивайло Ябълкаров, който е част от УС на фондация „Мисия Криле”.

Това създава много въпросителни. Как подкрепяме такива деца? Къде се настаняват? Как са защитени? Как се осигурява безопасността им? Как се работи с тях? Ние от „Мисия Криле” се опитваме да сме ангажирани във всеки един етап от този процес и да подкрепяме институциите с предложения, и активно застъпничество и посредничество. Не винаги сме съгласни с това, което институциите правят и заедно с моите колеги се опитваме децата, които са настанени в регистрационните центрове като Харманли, да ги подкрепяме и да им създаваме различни активности, за да се чувстват по-спокойни и по-сигурни.

Не е лесно да се работи с тези деца. Културните различия са на първо място. Винаги има необходимост от посредник. Много от тях се доверяват трудно. Уплашени са. В същото време България е само спирка в тяхното трудно и изпълнено с опасности „пътешествие”.

Полезно за работата ни е, че имаме сериозни колеги, които са сирийци, иранци, от друга националност, които много ни помагат в контакта, действието и грижата за тях.

За психолога Ивайло Ябълкаров ценностите са на първо място. Той не си представя, че може да живее добре, докато около него има страдание. Детско страдание. На мнение е, че на хората, които са в нужда, трябва да им се помага. Оценява го като изключителна важност.

Чрез „Мисия Криле” имаме някакви механизми, условия да правим точно това. Разбира се, не винаги успяваме да помогнем на всеки и да достигнем до всеки. От „Мисия Криле” сме на мнение, че бежанците трябва да бъдат подкрепяни и те не са тези страшни хора, които идват да извършат нещо лошо или да ни откраднат домовете и бъдещето.

В същото време Ивайло Ябълкаров е осиновител. Има две деца. Едното е осиновено – дете, което по документи се води със смесен произход. Смята, че това е знак на съдбата. Защото работи и с бежанци. Което е голямо предизвикателство, въпреки че моментите на неудовлетворение не с редки. Моменти на разочарование, моменти, в които си ядосан, моменти, в които си гневен. Но има едно голямо „Но”, което го кара да продължава.

Това са случаите, в които успяваме да помогнем на конкретни хора. И тези примери са много силни и ме карат да оставам, да знам, че има смисъл от това, което правим. И усилията, които влагаме си заслужават. Дори и да не успеем да помогнем на всички.

А те не са никак малко. Всеки ден десетки бежанци се опитват за влязат в България, в търсене на нов живот. Голяма част от тях бягат от войни. Загубили са всичко. Загубили са бъдещето си. Но са достатъчно силни да не се отказват и да го потърсят на друго място. С малко помощ да започнат наново. Въпреки бездействието, въпреки трудностите, въпреки разочарованията, които преобладават. Едно от най-големите е отношението на обществото към бежанците, споделя психологът Ивайло Ябълкаров. У нас в тяхно лице не се разпознават хора, които са преживели ужаси. Ужаси, които едва ли някой може да си представи, водейки уреден и спокоен живот.

Някои от хората, с които съм говорил, казват, че ако не беше войната в моята родина, аз никога нямаше да тръгна към Европа. Вместо да виждаме това, виждаме някакви хора, от които да ни е страх, хора, които са различни.”

Което е напълно достатъчно да ги отхвърлим. Без да ги изслушаме, да се поставим на тяхно място, да проявим емпатия, да погледнем над стените на кутията, в които сами сме се натикали, страхувайки се да напуснем зоната си на комфорт. Общество, което разочарова хора като Ивайло Ябълкаров. Хора, които искат да преобразят средата към по-добро. Това е и стремежът на Ивайло Ябълкаров. Промяната е възможна. Но тя трябва да стане на много нива. Едно от тях са институциите, които често реагират неадекватно.

И които не винаги се отнасят адекватно към бежанците. И може би това се дължи на същото това общество, защото в институциите работят хора от същото общество, със същото мислене. Хората, които са в тези регистрационни центрове, вместо да имат едно по-различно отношение към бежанците, те се държат по същия начин.

Възрастните бежанци може би са подготвени за това. Идват от друга държава, имат своите културни и социални особености. Сблъсъкът е неизбежен Но децата? Тези от тях, които са непридружени? При тях стресът е още по-голям. Те идват сами в напълно непозната страна. И рискът да станат плячка на трафиканти или жертви на хора, които да злоупотребят с тях, не е никак малък, категоричен е Ивайло Ябълкаров. Децата имат нужда не само от психологическа подкрепа. Тези деца имат най-вече нужда от сигурно място, където да се чувстват в безопасност и от хора, които са готови да ги разберат.

Необходими са културни медиатори и преводачи, които да помогнат и да посредничат за този контакт. Според нас тези деца, непридружените, децата, които са сами, не трябва да бъдат сред другите в регистрационните центрове, които вече са пълни, има конфликти, има напрежение и тези деца са подложени на опасност.

Психологът дава пример с две момчета от Афганистан. Те са били в Център за настаняване от семеен тип в Стара Загора. В началото работещите там са се страхували от тях. Притеснява ли са се. Защото са от Афганистан. А, представата за самата страна е натоварена с много негативни емоции, споделя опита си той. Но в един момент са видели, че те са като другите деца. И имат нужда от нещата, от които и другите деца имат нужда. С времето двете момчета от Афганистан са се адаптирали много добре. И колегите, които работят в тази институция, са много отворени деца-бежанци да бъдат настанени при тях.

Случай със случай не си приличат, продължава разказа си Ивайло Ябълкаров. Но резултатът е положителен и за двете страни, когато опознаеш някого, когато му позволиш да се открие пред теб или ти му се откриеш. Децата се нуждаят от друг подход. По друг начин трябва да се работи за запазване на тяхното умствено и физическо здраве и състояние. Те не трябва да се третират наравно с възрастните. Просто защото са деца. Които се нуждаят преди всичко от сигурност и любов. Любов, която може да даде само човек, който успява да погледне отвъд злободневието и обществените нагласи, отвъд стереотипите и насажданото мнение. Такъв човек е психологът Ивайло Ябълкаров, посветил живот си да помага на най-беззащитната част от човечеството. А, тя, за да стане добра, трябва да получи добро.