Какво пропускат дарителските фондации по отношение на изграждането на капацитет

През последните пет години все повече дарителски фондации разбраха, че инфраструктурата на финансираните от тях неправителствени организации се нуждае от повече внимание и средства. Стигна се до там, че Дарън Уокър, президент на фондация „Форд”, направи следното смело изявление по повод традиционната практика на фондацията да разрешава едва 10 процента от нейните грантове да се изразходват за основни оперативни разходи на организацията (като изисква останалите 90 процента да се харчат директно за подкрепената от гранта програма или услуга):

„Всички ние в неправителствената екосистема участваме във фарс с ужасни последствия (...) Фондации, правителства и частни дарители изискват от НПО да представят проектни предложения,  които не отразяват  реалните разходи на проектите, които финансираме... И ние във „Форд” съзнателно участвахме в играта. Нашата политика да отпускаме 10 процента административни разходи на проект по никакъв начин не обезпечава действителните разходи по управлението му. И за да бъдем честни докрай – ние винаги сме знаели това.”

Бог да те благослови, Дарън Уокър

За да поправят тази грешка, много фондации започнаха да финансират по-голяма част от административните разходи по проектите и да отпускат така наречените „грантове за изграждане на капацитет" (capacity-building grants). Грантовете за изграждане на организационен капацитет финансират широк диапазон от дейности, в които средностатистическият индивидуален дарител и все още много фондации не само не искат да инвестират, но и не виждат никакъв смисъл. Разходите включват управление, офис и режийни, информационни технологии, обучение на екипите, оборудване, човешки ресурси и понякога, но само понякога – фондонабиране. Защото никой не дава средства за набиране на средства. Това е търговската част. Това нас не ни интересува.

Това е пропиляна възможност

Измежду всички различни под-категории на изграждането на капацитет една единствена има потенциала да умножи вложените от дарителя пари, и тази категория е набирането на средства – най-малко обичаната. Тя е различна от всички останали и предлага огромни възможности. Време е умните хора, разполагащи с много пари, да осъзнаят това и да финансират приоритетно именно набирането на средства от предпочитаните от тях НПО.

Някои биха казали, че това ще ощети другите елементи от изграждането на капацитет. Не е така. Всъщност е точно обратното.

Ако дарите долар за човешки ресурси, за нови компютри или за обучение на персонала, вероятно ще постигнете малки увеличения в ефективността  и ефикасността – по-малко прегаряне, по-добра работна среда, по-малко напускащи кадри. По този начин вие получавате капацитета да управлявате растежа на вашата програма, но без в действителност да постигате такъв растеж. Ако обаче вложите един долар в набирането на средства, можете да получите – средно, според дългогодишни документирани данни – десет долара от други източници (а в изключителни случаи, като кампаниите AIDSRides срещу СПИН и Breast Cancer 3-Days срещу рак на гърдата, които моята предишна компания финансира, можете да постигнете възвращаемост от 1 982 долара за период от само девет години). С тези 10 долара можете да финансирате програмата си или изграждането на капацитет с произтичащото от това повишаване на ефективността, ефикасността и потенциала за растеж. С други думи единствено фондонабирането ви дава възможност да увеличите парите си, които после да инвестирате не само в своите програми, но и в останалите елементи от изграждането на капацитет. Така че ако искате да имате достатъчно средства за изграждане на капацитет, финансирайте  фондонабирането с предимство пред останалите дейности.

Правилното първоначално финансиране може да създаде постоянни източници на приходи. Например 250 000 щатски долара могат да ви осигурят сериозен фъндрейзър, който от своя страна да ви осигурява по 2,5 милиона долара всяка година. Това е разликата, както казва и Джордж Оверхолсер , между купуването на нещо (капацитет) и изграждането на нещо (приходни потоци).

В допълнение на всичко това, когато финансирате набирането на средства, вие инвестирате в по-силно ангажиране на общността, в по-силно гражданско участие и, в крайна сметка, в по-силно гражданско общество.

Преди няколко дни разговарях с експерти, според които все повече дарителски фондации осъзнават как мащабните програми, подкрепени с големи стартиращи грантове, не могат да се поддържат от бенефициентите след изчерпването на средствата, дори когато се позволява по-голям процент оперативни разходи. Най-честите причини за това са, че оперативните разходи не включват фондонабиране (защото от страна на получателите също има предразсъдъци и стигма и те изразходват всички средства за изграждане на капацитет за всичко друго, но не и набиране на средства) или че отпускането на средства за фондонабиране не съответства на мащаба на гранта.

Виждал съм това лично като член на управителния съвет на една НПО. Голяма фондация ни предложи допълващ грант (matching grant) от 5 милиона долара, като искаше да докажем, че можем да поддържаме програмата си след края на тяхното финансиране. Но не ни беше позволено да харчим каквито и да е средства от гранта за фондонабиране. Така осигуряването на нови постоянни източници на средства за програмата ставаше практически невъзможно. И тя беше обречена на неустойчивост, освен ако организацията ни не пренасочеше към нея пари от друга своя програма (което често се случва, но съвсем не е най-добрият вариант).

Защо дарителите действат толкова упорито срещу собствените си интереси? От една страна, защото всички имаме предразсъдъци към финансирането на набирането на средства. Но забелязвам и друго –   на много дарителски фондации никога не им се е налагало да набират средства, защото разполагат с т. нар. „вечен капитал" (endowment), и са крайно неподготвени, когато става въпрос за фондонабиране. Цялата тяхна експертиза е съсредоточена в програмните областите, за които те отпускат грантове – бедност, образование и т.н. Не могат да бъдат съдени за това, разбира се. Всички имаме своите слаби страни. Точно тази обаче е особено проблемна. Без собствен капацитет в набирането на средства един дарител не може да оцени предложение в тази посока, да помага при реализацията му, да следи за неговия успех. Така за дарителските фондации е неразумно и дори безотговорно да отпускат грантове за набиране на средства – те се стремят да действат в най-добрия интерес за бенефициента от гледна точка на собствената си експертиза. Но един дарител, който не разбира от набиране на средства, е като инвестиционна компания, която не разбира от търговски взаимоотношения. Огромен потенциал остава нереализиран.

Не бива да спираме да се развиваме. Трябва обаче бързо да забравяме за гордостта от нашите най-нови добри практики и да създаваме още по-нови и още по-добри. Притежаваме капацитета да изградим много по-голям капацитет, отколкото предполагаме.

[1]  Частна фондация, създадена през 1936 г. от Едсел и Хенри Форд – бел.прев.

[2] Съосновател на фондация „Third Sector Capital Partners”. Пише по въпросите, свързани с нововъведения във финансовия сектор, отнасящ се до организациите с нестопанска цел – бел.прев.

Превод: Лилия Дончева, стажант на НПО Портала, студент по Англицистика в НБУ.

Снимка: Pixabay