Фондация „Трета възраст“ осмисля времето на десетки възрастни хора в Русе

„Аз не съм имала сестра – един брат имах, Бог да го прости! А тук имам 50 сестри – всичките ги смятам за родни сестри. Повече от десет години идвам тук и ако прескоча някой ден, се чувствам като че ще ми пишат отсъствие. Съпругът ми почина преди 16 години. Три години жалих, жалих, щях да си отида и аз… Една приятелка ми вика един ден – Стефче, хората от оня край на града идват, а ти си на една педя място. И дойдох. Оттогава – и досега.“

Стефка Мартева изглежда на около 60 години и ми разказва това, докато крачи по бягащата пътечка на съвременен фитнес уред. Ако бях на нейно място, щях да пъхтя като хипопотам и едва ли бих си събрала думите, какво остава за усмивка като нейната. Оказва се, че ще навърши 82 скоро, да е жива и здрава. Работила е в легендарния в миналото завод „Дунавска коприна“ в Русе, пенсионирала се след 23 години зад щанда на фирмения му магазин в центъра на града. Има двама правнуци, които отглежда в момента. Това не й пречи да идва за гимнастика и за раздумка с приятели в Центъра за социална рехабилитация и интеграция (ЦСРИ), управляван от Фондация „Трета възраст“.

Центърът се намира на втория етаж в сграда от времето на социализма в един от старите работнически квартали на Русе – Дружба 2. Нов асансьор говори на посетителите, докато го ползват. Просторни помещения са оборудвани като истински дом, но за повече обитатели от нормалното семейство. В кухнята могат едновременно да се вихрят няколко домакини. Трапезарията със сигурност събира поне 25 души. Компютърната зала по нищо не се различава от модерна класна стая – само столовете са за по-големи хора. Фитнес оборудването, термомасажното легло и още няколко уреди за физиотерапия са заети в момента. Клиентите са белокоси, с любопитни очи, леко недоверчиви, защото ме виждат за пръв път. Час по-късно вече научавам някои от личните им истории. Като тази на Стефка Мартева. Или на Иваничка Георгиева – и на нея навършените 80 години не й личат. „Съпругът ми почина, а самотата е най-лошото нещо – никому не я пожелавам! Няма на какво да се усмихнеш. Синът в Русе, дъщерята във Варна, много ми липсват. Добре, че идвам тук почти всеки ден. Намирам средата си, общ език с другите хора, да почувстваш, че все още значиш нещо за другите. Тъй ще е, докато удари камбаната…“ Очите на Иваничка се пълнят със сълзи, но Стефка я прекъсва: „Добре, че тук ни търпят капризите, правят ни екскурзии, празнуваме заедно… „Шефовете“ са екстра!“

„Шефовете“ са представителите на фондация „Трета възраст“ –ръководителката Ценка Димитрова и нейните колеги, които работят тук. Фондация „Трета възраст“ е основана точно преди 20 години, в началото на Милениума. Създателката й Ценка Димитрова твърди, че е станало като на шега. Тогава тя е медицинска сестра. В задълженията й влиза да посещава домовете на болни възрастни хора – бие им инжекции, мери кръвно, дава хапчета…

„Близките им ни даваха ключовете, за да влизаме по домовете – тогава беше друго, имаше повече доверие между хората. Само че близките са на работа, а възрастните скучаят, самотни са, страдат. Така се роди идеята за някакъв друг вид грижа,“ обяснява Ценка Димитрова. Докато прави магистратура в София, тя попада на курсове за писане на проекти.

„Написах един проект, без изобщо да знам дали ще бъде финансиран. Беше съвсем в началото – нямаше нито опит, нито знание, нито пък кой знае колко организации, пред които да кандидатстваш. Обединени Холандски фондации се казваше донорът – обадиха ми се и казаха, че е финансиран.“

Така фондация „Трета възраст“ стартира първия си проект: грижа за стари и болни хора по домовете им. Част от тези хора са подвижни и жизнени. Те сами изявяват желание да общуват помежду си, да се събират на групи… Кмет на Русе тогава е Елеонора Николова, която проявява разбиране и общината предоставя сграда, която отново с помощта на Обединените холандски фондации се превръща в истински дневен център за стари хора.

През 2009 година гражданската организация става доставчик на социални услуги за същите потребители. Това е делегирана държавна дейност: издръжката идва от държавата по единни стандарти, минава през общината и се разпределя към доставчиците. Цялото оборудване на Центъра е закупено с дарения или по проекти отпреди 2009-а. Според Ценка Димитрова тринадесет години, след като България стана член на ЕС, гражданските организации като нейната имат все по-малко шансове за донорска подкрепа. Големите европейски програми не са по силите на малките местни организации.

В началото дневният център предоставя услуги за 50 души. Миналата година обаче в партньорство с община Русе се преобразуват в Център за социална рехабилитация и интеграция – ЦСРИ. Неясно защо капацитетът е намален на 30 потребители, въпреки многото желаещи да ползват услугите. Разширяват целевите групи – могат да идват хора със заболявания на опорно-двигателния апарат, които са над 18-годишна възраст. Имат вече и такива посетители. „Капацитетът ни е 30 души, по документи обаче обслужваме 52 в момента –  два пъти над капацитета,“ уточнява Ценка Димитрова. Имат и мобилна услуга – посещават клиентите си по домовете им, носят храна, правят социални консултации,  общуват с тях.

Един за всички, но не всички за един

Център за социална рехабилитация и интеграция управляван от Фондация „Трета възраст“, е единственият в Русе, който посреща възрастни хора, които не са болни и нямат психични или физически проблеми… Хора, които просто искат здравословно и смислено да прекарват старините си, в подходяща среда.Според регистъра на социалните услуги на Община Русе се предоставят общо 41 услуги. Две трети са за деца, останалите – за хора с деменции, плюс един център за незрящи, един - за бездомни и др.

Има ли нужда от поне още един подобен център за социална интеграция в Русе, където възрастните хора да се чувстват приобщени, обгрижени, полезни? „Да, несъмнено, но ще стане след много анализи“, казва Катя Петрова, директор на дирекция „Хуманитарни дейности“ в Община Русе. Блокираният задълго нов закон за социалните дейности сега е приет, но няма правилник за приложението му. Готви се Наредба за карта на социалните услуги в страната. Бавни и тегави процеси, които тепърва ще дават резултати.

Цифри, факти, контекст

Русе. По официални данни на Националния статистически институт градът в момента е с население близо 143 000 души. Хората на възраст над 75 години са близо 11 600. По данни на НОИ за последната една година се изплащат пенсии средно на 69 500 души. Средният размер на пенсиите в Русе през първото тримесечие на 2020 г. е 372,72 лв. - под средното ниво за страната.

България. Средната продължителност на живота в България е 75 години - най-ниската в Европейския съюз, но близка с Латвия – 75.1 години, и Румъния – 75.3 години.

Европейски съюз. Средната продължителност на живота в Европейския съюз е 81 години. Най-дълголетни са испанците и италианците: средна продължителност на живота 83.4 години.

Преди коронавируса и след това

„Три месеца бяхме затворени по карантината… Много, много беше тежко! Те бяха затворени вкъщи, ние ходехме да им носим храна. Да, имаше забрана да влизаме в домовете им, но аз съм я нарушавала. Не давах на колежките ми да влизат, но аз - да, не можех да не вляза. Защото рискът от инфаркт, от инсулт, беше много голям… „Не излизайте, не излизайте!“ – добре, те са изпълнителни хора. Не излизат. Седят затворени, блокират, не излизат, хапват, седят, психясват, обездвижват се… Той вдигнал кръвно, ще направи инсулт, личният лекар не си вдига телефона – какво да направим ние? То две думи като му кажеш, и той се успокоява…“ Някаква естествена деликатност и стеснителност се долавя в тихия глас на Ценка, докато разказва за най-притеснителното време отпреди няколко месеца. И безпокойство, че може да се завърне отново… Пазете възрастните хора, пазете близките си… И този призив се оказва нож с две остриета според Ценка Димитрова.

„Не знаеш кое вреди повече – вирусът, който може да ги убие, или самотата, която прави същото… Много натоварено беше при нас. При децата - добре, родителите им се грижат за тях, а старите хора? Децата им не ги посещават – уж за да ги пазят, а като не ги посещават – те, хората, какво да правят? Откачат от самота… Като мина карантината, тук беше стълпотворение. Докато ги научим да не идват на големи групи, че трябва да не седят дълго време, защото и други искат да дойдат да ползват услугите… Да са разделени, за да не се заразят…“

Допреди пандемията хората, които се събират в Центъра, ходят заедно на екскурзии, не пропускат да отбележат всеки празник –от Коледа и Бабинден до Димитровден, събират се всички… На щат в Центъра са социален работник, кинезитерапевт, идват психолог и лекар физиотерапевт. Имат и певческа група –„Иглика“, с музикален ръководител акордеонистът бай Митко, на 86 години. С група „Иглика“ ходят по фестивали, на фолклорни конкурси – е, преди пандемията, вярно. Сега е друго, казват всички с притеснение.

.

.

Сега нещата са променени заради изискванията да бъдат до десет души едновременно на едно място. Следваща група идва, след като се дезинфекцират всички пространства, повърхности, уреди за терапия. Борислава е кинезитерапевт от близо три години тук – бакалавър от Русенския университет, магистър от Софийския. Казва, че й е по-лесно да работи с възрастни хора, отколкото с деца. Признава, че лесно се сближават. „Имат нужда да си общуваме – с разказите се връщаме в миналото - златното им време на младостта…“

Градинарстват заедно – добре отглеждани растения и цветя опасват всички прозорци. Разглеждаме снимки от заниманията по рисуване, по готварство… На Трифон Зарезан дългогодишна агрономка показва как се присажда лоза. В началото на всяка година правят десет хиляди мартенички за банка, която купува материалите. „Не за друго – да се чувстват полезни и ангажирани, да знаят, че все още могат да правят нещо смислено“, обяснява Ценка Димитрова. 

Светла Стоянова завършва тази година специалност „Социални дейности“ в Русенския университет. Работи вече три години и половина в Центъра като социален работник. „Бях първи курс, когато тръгнахме на практика, бързо разбрах, че това е моята работа. Имала съм мои собствени баби и дядовци, но не са ме отглеждали. Тук всички са ми като баба и дядо…“ Моля я да ми разкаже нечия лична история – без имена, просто да сподели. „О, не, не, нали са лични и са ми ги поверили – нищо, нищо няма да ви кажа.“ Мисли малко, а после добавя: „Има един извод: всички хора тук са много съхранени – и като физика, и като психика. Заради всичко, което правим заедно – рехабилитация, здравна профилактика, общуване… Средната възраст тук е 80 години! Не можеш изобщо да им ги дадеш, нали?“

Не мога, факт. Дано всеки доживее достойно старините си. И такива като Фондация „Трета възраст“ да са повече.

Снимки: Фондация Трета възраст

#регионалникореспонденти