Да има кой да сложи ръка на рамото ти

Излъчва огън, страст, непоколебимост. Не си мери много приказките, но й отива. Говори само за нещата, които лично е преживяла и затова е много истинска. Обича живота, обича хората и е абсолютен оптимист. Тя е д-р Радосвета Стаменкова, изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП) – организация, която тази година навърши 30 години – малко време за историческия процес, но много време за човешкото житие, особено по българските мерки и теглилки.

За началото

За д-р Стаменкова най-голямото постижение на екипа е самото им тридесетгодишно съществуване и произтичащата от това безспорна полезност.  Самата тя се включва в организацията няколко години след създаването й, но бързо се превръща в един от основните й двигатели.

„Преди падането на Берлинската стена неправителствен сектор в България не е имало, организациите започват да се развиват след това. Имало е периоди, в които никнат като гъби и също така изчезват като гъби, когато няма дъжд. Та ако някой ме пита кое е най-хубавото и най-същественото нещо, което сме направили през тези 30 години, аз бих отговорила – това, че ни има, че продължаваме да съществуваме и всеки ден на указаното място хората знаят, че могат да дойдат и да получат помощ в областта на здравеопазването, образованието и достъпа на уязвими групи до образование, здравеопазване и социални услуги.“

Д-р Стаменкова осъзнава, че рутината е вредна, че да вървиш по течението е безполезно и затова не спира, заедно със своите съмишленици, да търси новото, актуалното, реално потребното на хората. „Ние не сме някаква ригидна, закостеняла, „дърта“ организация. Гледаме на себе си така, както неправителственият сектор трябва да го прави – опитваме се да предоставяме знания и опит, но същевременно да скачаме и в полето на иновациите, на експериментирането, защото нашето разбиране е, че неправителствените организации трябва да ги има там, където държавата все още няма сили и няма експертност, а бизнесът няма сметка. Според нас най-успешните рецепти за съществуването на НПО са именно по този начин да бъдат структурирани и реализирани.“

Съдбата си знае работата

Д-р Стаменкова научава съвсем случайно от вестникарска обява, че НПО търси да назначи лекар, който говори английски и има компютърна грамотност, рядкост в онова време. Тогава тя е в отпуск по майчинство. „Аз съм завършила медицина“, обяснява ми пламенно Радосвета, – „но винаги съм знаела, че искам да се занимавам не с медицината, която изписва лекарства, казва „кажи „ааа“, и прави дупки на хората по телата, а съм искала нещо друго да правя. И затова отидох на интервюто и ме взеха“. Така тя става национален координатор на организацията. Бързо установява, че това е нещото, което й се прави.

Най-голямата благословия е да работиш това, което обичаш

Удовлетворена е, че това, което прави организацията, са го създавали, изграждали парченце по парченце заедно с екипа. Че вършат нещата по убеждение и сред колегите й няма случайни хора. „Защото, когато няма работа, която отговаря на твоите изисквания, на твоите мечти и на това, което искаш да правиш, най-добрата рецепта е да си създадеш такава работа“. Това винаги казва и на младите хора, с които работят. „Та ние си я измислихме и правим това, което обичаме и в което вярваме. И, когато се захванем с нещо, никога не го изоставяме и гледаме да добавяме нови неща“.

Радосвета работи в БАСП вече повече от 25 години. Вярва, че рецептата да се чувстваш удовлетворен на работното си място е или да го сменяш през две-три години, или да променяш нещата на същото работно място, да отваряш нови хоризонти. Те с колегите й правят второто.  Затова и обича да перифразира мисълта на Халил Джубран, че тези хора, които не работят това, което обичат, трябва да седят пред храма и да просят пари от тези хора, които работят това, което обичат. Защото най-голямата благословия е да работиш това, което обичаш и тогава нямаш нито един работен ден.

Богатството на екипа

В организацията почти няма текучество. Хората идват и работят дълги години. Добавят се нови неща, привличат нови доброволци и различни експерти по отделните проекти. „Освен това, хората, които работят в неправителствения сектор, не са хора, които са тръгнали да стават богати. Но са хора, които обичат предизвикателствата и разнообразието“, категорична е доктор Стаменкова. „Ако аз бях останала да работя това, което съм завършила – медицина – щях да общувам само с лекари и сестри. А сега общувам с всякакви хора, защото неправителственият сектор приютява най-различни люде. И ако трябва да се определя като какво работя, то по-скоро се определям като социален антрополог, отколкото като каквото и да било друго“. За развитието на организацията й помага и специализацията в университета „Джон Хопкинс“ в САЩ по  управление на неправителствени организации в Института за политически и социални проучвания, откъдето е и сертифицирана като обучител на обучители.

С богат опит са и колегите й. Всеки от тях с различен, но всички са обучавани в различни програми и непрекъснато работят за себеразвитието си, защото вярват  в ученето през целия живот.

В момента екипът на асоциацията е от седем души, като тук влизат и счетоводителят, и здравният мениджър, който отговаря за здравния им център. Всички проекти и програми на организацията ги правят тази шепа хора заедно с привлечените експерти и доброволци. „Ако беше държавна структура, щеше да бъде не от седем, а от 70 човека“, размишлява Радосвета.

За доброволчеството

Както повечето граждански организации, и БАСП разчита на доброволците. Единият сегмент от тях са „тийнейджъри старша възраст“. Те се изявяват като обучители на връстници. И това е нещо, в което д-р Стаменкова изключително много вярва. „Това го правим от самото основаване на организацията и младите ни доброволци, които са били такива преди 30 години, в момента вече са родители на пораснали деца. Когато искаме да видим една програма дали е успешна, не само е добре да знаем, че хората, с които работим, стават свестни хора, но и че стават родители на свестни хора. Тоест ние не само сме ги информирали, но и сме променили нагласите им така, че да имат доверителна връзка с децата си и да се развиват така, както трябва. Порасналите ни деца, които са били наши обучители, сега са на 40 и повече години, а млади роми лекари, които преди години бяха студенти медици, сега се реализират в различни болници.“

Другият сегмент от доброволци са различни специалисти – лекари, учители, журналисти, хора от помагащите професии – които намират себе си в каузите, които следват.

„Едно от най-важните и най-ценните качества на това, да бъдеш доброволец, е, че даряваш времето си на хората“, казва Рада. – „А всеки човек в някакъв момент има нужда някой да му посвети време“.

На кого подаваме ръка

.

БАСП работят много в ромските общности. В последните поне 25 години заедно с колегите си от Националната мрежата на здравните медиатори, на която те са съоснователи,  и с колегите си от фондация „Здравни проблеми на малцинствата“ сформират разширен екип за работа с ромската общност, който включва здравните медиатори и експертите на трите организации. Няма ромски квартал, в който да не са били повече от веднъж.

Други целеви групи, на които подават ръка, са хора, живеещи с ХИВ; хора, лишени от свобода; персонала, който работи в затворите; млади хора със СОП и физически увреждания; лекари, общини, НПО. Правят обучения и в областта на здравната  превенция и сексуалното и репродуктивното здраве, на здравната информация и грамотност, както и в областта на развитие на неправителствените организации – дават знания за стратегическо планиране, набиране на средства, комуникации, все неща, които помагат на колегите от сектора да се развиват и да продължават напред. Защото „Смисълът на НПО сектора е не да оцелее, а да се развива и да продължава напред, да прави света по-добър, да бъде този чувствителен глас на гражданското общество, този емпатичен правозащитник на общността, от който имаме нужда“.

Защо някои политици се страхуват от НПО

Този въпрос винаги ме е вълнувал, защото вярвам, че либералната демокрация не може да съществува без силно гражданско общество.

Рада също много е размишлявала по темата. „Неправителствените организации са третият сектор, ако приемаме, че първият сектор е държавата, вторият – бизнесът, а третият – гражданският. Причините за неразбирането на НПО са най-различни. Със сигурност може би и ние не комуникираме достатъчно добре кои сме, какво сме и за какво се борим. Това е важно, защото в едни отношения винаги има поне две страни. Но след систематично говорене години наред за НПО като за грантаджии, соросоиди, рептили и илюминати, неминуемо има някакви наслагвания в обществената представа. Особено напоследък, когато разбираме, че се внасят законопроекти, с които НПО да бъдат обявени за „чужди агенти“. При условие, че става дума за благотворящ сектор, за хора, които много често с желанието да подарят време и с много по-малко средства от това, което би коствало на държавата или на бизнеса, правят наистина чудесни неща. Помагат на хора в неравностойно положение, създават образователни стандарти, развиват пилотни инициативи, правят изкуство и култура, борят се за чиста природа. Срамота е да бъдат етикетирани и да има такова отношение към тях“.

В същото време д-р Стаменкова напипва слабото място на сектора и в своя колоритен стил ми казва: „От друга страна и ние трябва да си вземем претенциите под мишница и да започнем да комуникираме по-добре с хората, да казваме „Ето, ние сме тук и правим това и това“.

Като най-значими проекти на асоциацията изпълнителният директор определя нещата, които са направили за първи път в България. А те никак не са малко. Те въвеждат системата за обучение на връстници от връстници, която впоследствие е възприета от държавни, общински, неправителствени и други структури. Акцентът е обучители на връстници по здравно образование.

БАСП първи въвеждат и концепцията за мобилни здравни услуги. В момента в Министерството на здравеопазването са организирани мобилни кабинети, които могат да предоставят услуги в отдалечени райони и/или в ромска общност, нещо, което първо БАСП са изпробвали като НПО практика. Друг пример е въвеждането на модела на здравните медиатори, които заедно развиват от НПО проект до държавна политика заедно с колегите си от Мрежата на здравните медиатори и Фондация „Здравни проблеми на малцинствата“.

БАСП първи въвеждат интерактивните методи на преподаване. Иновативните информационни и промоционални материали са безспорно тяхна запазена марка. Те често се препечатват и от много други организации и служат на различни аудитории.

БАСП са хората, които свързват превенцията на ХИВ и полово предаваните инфекции с репродуктивното здраве, защото това са двете страни на едно нещо. Те са първите, добавили в здравното образование темата за превенция на трафика на хора и за употребата на психоактивни вещества.

Предизвикателствата на днешния ден

Това, по което работят сега и много ги радва, е проект, който се изпълнява в България и в още четири държави от Западните Балкани – Албания, Босна, Косово и Северна Македония. Нарича се „Младите говорят, младите избират" – за здравна грамотност и изграждане на капацитет за младите хора в областта на сексуалното и репродуктивно здраве в пандемии и други  извънредни ситуации. Проектът е тригодишен, от 2021 до 2023 г.  Първата му част е проучване за това какви услуги получават и какъв достъп до информация имат младите хора в контекста на Ковид пандемията, как се отразява пандемията на достъпа им до здравни услуги, особено в областта на репродуктивното здраве, на психичното здраве и т.н.

Проучването откроява като основни дефицитите, свързани с психичното здраве, нуждата от здравно образование и достъп до информация, както и  борбата с фалшивите новини.

Вторият акцент в проекта е работата на терен с млади хора на няколко места в България. Организацията ги подкрепя в усилията им да направят родните си места или родните си ромски квартали по-добро място за живеене. Например в момента ромски младежи от Предел махала в Благоевград, заедно със студенти от Американския университет в Благоевград, работят заедно и скоро ще направят изложба на базата на метода фотовойс. Те отиват и снимат нещата, които трябва да се променят в квартала. Със събраните материали ще направят изложба в центъра на Благоевград и в Американския университет. „Да направиш така, че млади хора от два свята да се видят и да започнат да работят като един екип е голяма работа и много награждаващо като емоция“ – вълнува се Радосвета.

Същото се случва с младежи от София от различни университети и младежите от ромския квартал в Дупница, на които предстои да украсят с графити една стена в началото на квартала. В момента те готвят и кампания, с която да убедят кмета да пусне светофар там, където се влиза и излиза от ромския квартал, защото е много опасно, „знаете каква е войната по пътя“.

В Брезник, като част от този проект, се осъществява програмата „Здравен БУДИЛник“. През октомври, ноември и декември 2022 г. екипът на кампанията провежда серия от лекции, свързани със здравното образование. Те преминават под мотото: „Час на личното ми здраве".

Друг важен акцент от работата на организацията е, че администрира и поддържа жива мрежата „Партньорство за учене и действие“. В нея участват НПО, държавни институции и университети, чиято цел е превенция на сексуалната експлоатация на деца. Правят го през различни инструменти – превенция на такива посегателства и интервенции в интернет с фокус върху насилието и върху бедността, като източник на потенциални заплахи.

Акцент в работата са и хората, живеещи с ХИВ, и затворници, за които правят скрийнинг за превенция на разпространението на ХИВ и други полово предавани и кръвно преносими инфекции. В тази връзка е и разработеният наръчник за фитнес програма и физическа активност и хранене за хора с вируса, за да имат по-пълноценен живот. Наръчникът е дело на екип от шест държави.

„И тази подкрепа е за всеки, за да знае, че не е сам. Това, от което хората имат нужда, е наистина да има някой да им сложи ръка на рамото. Както във филма „Небето над Берлин“, в който всеки си имаше ангел-хранител и ако на човек му станеше много тежко, ангелът слагаше ръка на рамото му“.

Няма нищо страшно и срамно в това да бъдеш уязвим

Много истории и хора са белязали съдбата на д-р Стаменкова и на членовете от екипа, променяли са ги. По този повод тя отново обяснява „цветно“: „Ние не сме камъни, не сме табуретки. Казват, че не можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща река; така е и с нас, променяме се“. Тя е благодарна на всеки човек и всяка ситуация, които са я променяли и учили. Много уроци е извлякла от общуването в ромската общност, от здравните медиаторки – колежки и приятелки. Опитва да се учи на търпение, понеже не било сред най-големите добродетели на младостта й. Смята, че днес е „една идея по-търпелива“.

Един от най-важните уроци научила от богата възрастна американка, занимаваща се с благотворителност. При един от многобройните им разговори тя й казала: „Няма нищо страшно и срамно в това да бъдеш уязвим“. „Това е един от най-важните уроци за мен, защото ние много обичаме, особено хората от НПО сектора, да се борим на мускули, да викаме „това мога, онова мога“ и някак си имам усещането, че ни е срам да кажем, че нещо не ни се получава и че и ние имаме нужда от подкрепа и помощ. Тогава, когато осъзнаем, че и самите ние сме уязвими, когато приемем своята уязвимост, мисля, че ще сме по-добри и по-добре ще можем да помогнем на уязвимостта на другите“.

Изгубени в превода

Животът често я е убеждавал, че комуникацията е изключително важна. Че всяка дума е от значение. Има различни анекдотични случаи, които са я накарали да мисли по различен начин. Връща се назад в годините и ми разказва един от тях: „Седим си в двора на една здравна медиаторка от село Ковачево, Пазарджишко и си говорим с жените за спирали. И една жена ми казва: „Много искам да си сложа спирала, ама ме е страх“. Питам я защо, а тя: „Страх ме е да не ми се качи“. „Къде да ти се качи?“ „Нагоре да ми се качи“, „Къде нагоре – в Космоса ли“, „Не“, вика, „душичко, над Космоса“. В този момент аз установих, както и друг път, че съм много недосетлива, че тази жена не знае какво е Космос и си мисли за косми, и си мисли, че спиралата се качва над Венериния хълм. А това е, защото има митове, че спиралата може да пътува от матката в черния дроб, в белите дробове, в сърцето, в мозъка и въобще навсякъде. Тоест като не знаеш анатомия и не си представяш системите като затворени и отделени една от друга, си представяш небивалици. Урокът, който научих тогава, беше, че много внимателно трябва да използваш езика си, много внимателно да подбираш думите, защото могат да болят повече от забити пирони и са изключително силно оръжие.“

Промяната като единствена форма на съществуване

Комуникационната среда също се променя и залага предизвикателства. „Когато започвахме, медиите бяха много вестници, радио и телевизия. После дойдоха онлайн медиите. После интернет влезе във всеки джоб през смартфоните. После хората изведнъж повярваха, че понеже имат профили във Фейсбук, Инстаграм, Тик-Ток, Туитър, вече те самите стават медии, което не е така. И ако тогава беше доста по-лесна и по-бавна борбата с фалшивите новини, то сега тя е безмилостна и изключително бърза и ужасна“.

В тази „забързана“ среда се променят и информационните материали, които са тяхна запазена марка. В началото са печатните – с илюстрации и кратки послания. „Посланията ставаха все по-кратки – хората започнаха да предпочитат видео формата. После минаха на подкаст формат, за да могат докато слушат, да правят и нещо друго. В последните години младите не са във ФБ, там са бабите им. Младите са в Инстаграм, в Тик-Ток и ние, ако искаме да сме актуални, трябва да се местим там, където са те. Да говорим с езика и с инструментите, които биха стигнали до тях. С идеята да ги предпазим, да съхранят здравето си, включително и психичното си здраве.“

За десетилетието на ромското включване

Д-р Стаменкова е била част от тази мащабна инициатива и има поглед отвътре за случилото се и неслучилото се. „Мисля, че държавите, които го подкрепиха, очакваха, че ще получат финансиране. А идеята на десетилетието беше самите държави да инвестират“.

Въпреки общото мнение за неслучване, има политики, които са реализирани и устойчиви във времето. „Мисля, че това, което направихме със здравните медиатори, е „върхът“. В момента има над 300 здравни медиатори в над 150 общини.“

Като хуманист и човек „преживявал“ многократно ромската общност, тя е категорична: „Нещата ще се оправят, когато мнозинството спре да гледа на ромите като на проблем, а прозре и разбере, че те са възможност. А това ще се случи през образование. И то не проформа, а истинско, качествено образование.“

Изпълнителният директор на БАСП се вълнува и за друго – обобщаването на ромската общност и неглижирането на различията в нея. Ромите не са хомогенна маса. Различават се по език, религия и обичаи и не бива да има еднакъв подход. „Поради тази причина някъде интеграцията се случи по-добре. И хората са се развили и имат университетска степен и са се реализирали на трудовия пазар, а на други места нещата не вървят. Има села, в които почти всички висшисти са роми, защото останалите просто са възрастни хора, българи.“

За пълноценната интеграция на ромската общност пречат и миграционните процеси – най-активните роми са зад граница, което обезлюдява ромските квартали.

За интеграцията и комуникацията. Не се разбираме, защото не се познаваме

Когато говорим за ромската общност, въпросът за комуникацията е базов – много малка част от хората знаят за тази част от ромите, които не просто са интегрирани, а са успешни. Тези роми са „невидими“. „Това, че ще отидеш в „Пирогов“ и ще те посрещне млада симпатична докторка – ти просто няма да разбереш, че тя е ромка. Но на кръстовището, като видиш една окаяна жена, която държи дете, се чудиш как така то спи през целия ден и си мислиш, че „сигурно нещо му дава“. Винаги дълбоко съм вярвала, че интеграцията не е еднопосочен процес. Ако само мнозинството върви към малцинството, в един момент става не интеграция, а асимилация. А ако само малцинството върви към мнозинството, то започва да се държи като мнозинството, това се нарича мимикрия. Когато и малцинството, и мнозинството вървят едни към други, съхранят културните си красиви неща, които имат, и заедно изградят един свят, се получава най-добре.“

За „аз“, „ние“ и „малките неща“

Радосвета мечтае българите да съставят повече изречения с „ние“, да мислят повече за „ние“, отколкото за „аз“. И ако искат да покажат обичта си към държавата, да не я показват с празни патриотични изречения и лозунги, а с малките неща – с това да не си изхвърлят боклука през балкона; с това, ако видят възрастен човек, да му помогнат; с това, да поговорят с децата си вечерно време – не със заповедни изречения, не забили нос в устройствата, а с разбиране. „Въобще такива малки неща – като да отидат да поговорят с баба си или с баща си. И тогава нещата ще се оправят.“

За живота по джапанки...

Непоправим оптимист, каква друга да бъде с това име, Радосвета продължава да вярва, че чрез образование могат да с случат много добри неща.

Надява се асоциацията да я има и в следващите 300 години, а за себе си искрено се надява още дълго да е на тази планета и да се радва на живота по джапанки – лежерно и с удовлетворението за пълноценно изживян живот. Пожелавам й го от все сърце, сигурна съм – и вие.

За връзка с БАСП:

www.bfpa.bg

https://www.facebook.com/basp.bfpa