Храна и култура за интеграция

На 8 декември 2022 екипът на Мулти клути получава признание от конкурса Човек на годината на БХК заради работата си в подкрепа на украинските бежанци. Бистра Иванова - втората от дясно наляво.

Как през културата изобщо и през културата на храната успявате да работите за интеграцията на мигранти и бежанци?

Вече 13 години фокусът ни не е върху предоставянето на услуги – социални или правни – а в работата на границата между приемащото общество и новодошлите. Нашата основна задача е да създаваме връзки между хората от различни култури – така те сами се опознават по-добре и пречупват предразсъдъци, създават приятелства. Така работим за една по-здрава социална тъкан между различните групи в обществото.

Работим както на терен, на grass-root ниво – с култура, с различни дейности за културата на храната, с изкуство и образование. Работим и на ниво политики – имаме много силен фокус върху правенето на проучвания, на мониторинг на политиките за интеграция на бежанци и мигранти и застъпническа дейност с институции, с международни организации и с други неправителствени организации.

От 10 години имаме и социално предприятие, което предоставя кетъринг услуги за корпоративни клиенти и други организации, за да бъдат бежанците и мигрантите активни и икономически овластени.

Мултикултурно събитие за добре дошли на бежанци от Украйна, 17 април 2022 г. С участието на Ву Нгуен - предприемач, кулинар и артист от Виетнам, който живее в България и ирландския музикант Джейми Макдоналд. Снимка: Захари Захариев

На сайта ви има много публикации за изследвания, проучвания и политики за мигранти. Заедно с това събитията, които правите със самите тях, са доста пъстри и изглеждат привлекателно. Как всичко това, което правите, се намества в днешното българско всекидневие, което е доста далеч от толерантността към бежанците и мигрантите?

За нас е важно да ги има тези два стълба: от една страна всекидневната, позитивна дейност на терен, която променя действителността съвсем пряко, и от друга – анализите и наблюдението на политики. Защото те вървят ръка за ръка. Нашето сдружение беше създадено от мен и от една колежка, с която работехме заедно в „Отворено общество“. Бяхме тинк-танк и по цял ден пишехме доклади – доста малко се срещахме с целевите групи всъщност. В една такава среда, в която България беше и все още е, която не обръща никакво внимание на нуждите на бежанци и мигранти, беше много фрустриращо да правиш проучвания, в които отново и отново да показваш, че нищо не се прави. От друга страна имахме нужда от тази всекидневна дейност, която има смисъл, променя животи, прави света по-хубав. Обаче ако пък човек работи само на терен, пак се вълнува, че гласът му не се чува на по-високо ниво. Така тези две дейности се допълват.

Във времето обаче действителността се променя. Темата мигранти и бежанци днес не е това, което беше преди десетина години, преди бежанската криза от 2014-2015. Още по-различно е сега, година след началото на войната в Украйна…

Знаете ли, България често се намира на последните места в европейските класации за икономика, образование, инфраструктура, транспорт, здравеопазване и какво ли още не. Обаче в сферата на интеграцията на бежанците, още през 2005 година, преди приемането на страната ни в Европейския съюз, България имаше една много добра практика – България създаде една от първите в Централна и Източна Европа национални интеграционни програми за бежанци! И беше сочена като добър пример в много европейски държави. Програмата беше доста широкообхватна като нужди. Да, тогава бежанците не бяха толкова много, колкото по-късно през годините, но програмата предоставяше комплексна подкрепа, свързана с изучаване на език, плащане на осигуровки, осигуряване на квартира, помощ при записване на деца на училище, преквалификация… Тази програма работеше добре докъм 2013 година, и то с национално финансиране, не с европейско или друго! Да, критикували сме я като експерти, но програмата работеше. Обаче през 2014 година, с идването на бежанската криза заради войната в Сирия, тогавашните управляващи от ГЕРБ я прекратиха, без много аргументи. Оттогава имаме две неработещи наредби за интеграция на бежанци, които предвиждат интеграцията да се случва на местно ниво, с активната роля на местните власти. За което обаче никога не е имало финансиране. Възлага се на общините да извършват някакви дейности, свързани с интеграция – те са добре разписани, но никога не им е било осигурено финансиране. И само те, общините, ако са имали желание или финансиране, са можели да правят нещо. Всъщност ние някак си буксуваме, защото имаме една нефункционираща правна рамка. От една страна няма финансиране, от друга страна няма ръководен орган. Ако преди това беше ДАБ (Държавната агенция за бежанците), в сегашната наредба пише заместник-министър председател, но такъв не е бил определян, въпреки многократни молби, писма, застъпническа дейност – и това е чисто политически въпрос.

И нещо повече. Преди ковид пандемията правихме проучване в 4 страни – България, Румъния, Полша и Унгария – които традиционно са емигрантски държави – техните икономики започват да се нуждаят от работна сила. Работодателите започват да изискват по-включващи и позитивни политики. Но по изцяло политически причини тези държави не приемат такива насърчаващи политики. И това е парадокс. Няма реално обяснение! Западните държави много отдавна са осъзнали, че икономиката има нужда от работна сила – дали ще бъде по-либерална или по-рестриктивна правната рамка, зависи от много неща, но го има рационалния елемент – че ние печелим от интеграцията. А в Източна Европа сме много по-емоционални – темата за миграцията се използва по изцяло политически причини и всъщност имаме парадокс между реалните нужди на обществата, на пазара, на икономиката, и политическото поведение и говорене. Да, фокусът на всичко това е трудовата миграция – не толкова бежанците, но е факт, че толкова много години България не намери сили да направи себе си привлекателна държава дори за тези бежанци, 90 процента от които само минават през България, за да продължат към Западна Европа, основно по икономически причини. За България това е една пропусната възможност.

През август 2022 г. семейството на Шери и Стоян посреща в семейната си ферма в близост до София, 35 души от Украйна, България и САЩ. Снимка: Николай Дойчинов

Какво ви мотивира все пак да работите с общностите на мигранти и бежанци? Точно в такава политизирана, нерядко враждебна, парадоксална среда?

Ние просто сме водени от нашите вътрешни убеждения на нормални хора, които искат да променят средата така, че да има чужди гласове и различни гледни точки. Но обединяващото звено между всички нас наистина е храната и културата, на нас това ни харесва, търсим го като личности. Различните вкусове, храни, култури в най-широк смисъл. Да, средата е враждебна, но това нито е демотивиращо, нито не е. Просто виждаш, че от работата ти има смисъл и няма кой друг да я върши. Да, преди 13 години ситуацията беше друга, нямаше и толкова мигранти и бежанци.

Но нашият подход винаги е бил да сме позитивни и да правим приятни и хубави неща, вместо да се борим с този, с когото не можем да се преборим. Не сме се фокусирали върху директни конфронтации с правителството или пък с писане на писма, жалби и петиции – просто не виждаме смисъл от такава дейност. Сатанизирането на гражданския сектор, което се прави от политиците, е факт. Ние много уважаваме колеги като Българския Хелзинкски комитет например, които открито се борят с тези като тази, че гражданските организации сме едва ли не най-голямото зло, което клати Балканите. Подкрепяме техните усилия, но просто за нас сме взели решение, че по-позитивният подход ни върши по-добра работа. С голяма част от дейностите си не искаме да влизаме в дебата за или против миграцията, за или против бежанците, а просто да намираме начини и да показваме, че тях ги има, че те са сред нас, че са приятни и позитивни, че те ни помагат всъщност.

Работим по един много голям проект – „Мигранти с таланти“ – с който целим да покажем талантите на чужденците в медийното и в социалното пространство, като просто ги включваме в медиите. Работим с много медийни партньори като БНТ и БНР, Нова телевизия… Без много-много шум – искаме просто медийната среда да бъде малко по-наситена с тяхното присъствие. Не в ролята им на чисто и просто екзотични чужденци, а с това, което правят и с което са ценни за нашето общество.

Другият акцент на работата ни в момента са Програми за студенти и младежи. Опитваме се да изграждаме нагласи за по-позитивно възприемане на мигрантите. От години партнираме с Факултета по журналистика на Софийския университет, с младите професионалисти, които тепърва започват да пишат по тези въпроси. Много фактори ги формират, но се надяваме да сме един от тези фактори!

Основен проблем в България е, че темата за чужденците и мигрантите е много политизирана. А на практика чужденците, които живеят у нас, по данни на НСИ и Евростат, са под два процента от населението! Това е много много нисък брой в сравнение с европейските показатели. Истината е, че много хора не са срещали лично чужденец, а формират мнение само от медиите. Това има много голямо значение – дали лично познавате някого от Афганистан, или от Колумбия, или от друга страна…

Деца бежанци от Афганистан, Иран и Сирия на гости във ферма Happy Donkeys в село Маджаре, в полите на Рила. Септември 2021 г. Снимка: Панайот Чафкаров

На какви ваши събития хората могат да се срещнат лично, да се запознаят с чужденци и мигранти – тъкмо за да си съставят лично мнение?

Ето, в края на март например, ще имаме събитие, водено от украинката - Анастасия Дехтярова. Тя не е бежанка от войната, просто икономически мигрант. Голям специалист е по коучинг – личностно развитие. На 30 март пък ще бъде втората от поредица срещи, на която ще говорим за намирането на нашия икигай: пресечната точка на нашите ценности, умения, възможности – това, с което можем да си вадим хляба. А на 31 март ще имаме огнена церемония с индийката д-р Мауна Каушик, с която ще хвърляме билки в огъня, ще можем да се освободим от страхове и травми и в общия огън да създаваме едно по-светло бъдеще. В края на март ще водим група бежанци в Боянската църква – това световно културно наследство на ЮНЕСКО. Там домакин ни е християнин от Египет – Мина Мегала – копт, археолог, който много обича България. Той твърди, че в много отношения България е много по-интересна от Египет, просто защото е много по-непозната. И че единственият ни проблем е липсата на добър пиар – иначе можем да се превърнем в световна културна дестинация.

Украинци и други чужденци, които живеят у нас, се учат да танцуват право хоро. Организатор на събитието е сдружение Мулти култи, а учителят по народни танци е французинът Клемон Боло-Суков, който се мести в България преди 10 г., воден от своята голяма любов към българския фолклор. Март 2023. Снимка: Асен Величков

Ако завършим този разговор с храната, с която започнахме, опознаването на културите чрез храната и споделянето й, Вие какво обичате да ядете?

О, аз съм вегетарианец от 20 години, но обичам много индийска, непалска, етиопска кухня. От малка много обичам да ям – като бях ученичка, си събирах джобните, за да ида на някой чуждестранен ресторант – каквото имаше тогава в София. Обичам да готвя, да споделям храната с други хора. Много обичам да пътувам, любопитно ми е… Трябва ли да споделям конкретна рецепта?

Не, по-скоро споделете нещо, което сте взели или научили от ваши приятели мигранти?

Скоро се върнах от Оман, много обичам кухнята на Близкия Изток. Там има много мигранти от Индия, Бангладеш, Пакистан – работници, естествено. Преди няколко месеца работихме със списание „Бакхус“ една поредица статии за йеменската кухня, защото имаме невероятна приятелка от Йемен. И както се разхождах из столицата на Оман – Мускат – видях йеменски ресторант. Стана ми много приятно. Влязохме вътре, а аз познах всички ястия от менюто, вече ги бях чувала, бяхме ги проучвали. На собственика му стана страшно приятно! Той идваше от гражданска война в Йемен, отишъл в Оман, отворил ресторант, изобщо не си представяше, че някакви хора някъде в България биха знаели нещо за неговата традиционна кухня. Щедро ни нагости, не ни позволи да платим сметката… Беше трогнат! Ето затова на мен ми е много приятно, че чрез храната можем да се опознаваме, да научаваме повече за други държави или за други хора, изобщо – да се срещаме по света чрез храната.